Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Точно сега — каза Крейг.

— Адвокатите на жена ти обикалят из цялата страна, двама от тях бяха при мен с изпълнителни заповеди и прегледаха счетоводните документи. Искаха да проверят дали не ти давам тайно някои суми, на които още не е сложила ръка. Зная, че претендира за половината ти капитали, плюс къщата. А ценните ти книжа… — Мърфи сви рамене. Знаеш какво е положението на борсата. Вече пет години живееш без никакви доходи. Дявол да го вземе, Джес, ако успея да пробия с този гръцки филм, искам ти да го направиш. Би си изкарал за текущи разходи, докато изскочи нещо. Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Прави ти впечатление толкова, колкото и на някоя стена — каза Мърфи мрачно. — Много болезнено го възприемаш, Джес. Е, имал си неудачи. Какво от това? Кой е нямал? Много се зарадвах, когато чух, че идваш в Кан. Най сетне, помислих си, ще излезе от душевната потиснатост. Попитай Соня, тя ще потвърди. А ти стоиш и ме гледаш с безжизнени очи, докато аз се старая да те вразумя. — Той допи чашата си и поръча още. — В онези времена след неудача идваше на следващата сутрин с пет нови идеи.

— Така беше, но в онези времена.

— А в тези времена знаеш ли какво трябва да правиш? — попита Мърфи. — Може да си талантлив, и опитен, и възпитан, но не можеш да скръстиш ръце и да чакаш хората да дойдат при теб и да почнат да те молят да вземеш техните десет милиона долара, стига да им направиш филм. Не, ти трябва да имаш своя идея. Трябва да я защитиш, да я разработиш. Намери сценарий. И трябва да бъде дяволски хубав сценарий. И режисьор. И актьор. Актьор, когото все още искат да видят на екрана. Останали са примерно двама такива актьори. И не по-малко от два милиона долара. Едва тогава мога да водя делови разговори с теб. Не по-рано. Това са фактите, Джес. Неприятни са, но какво да се прави. И за теб ще е добре да ги приемеш.

— Добре, Мърф — склони Крейг. — Готов съм да ги приема.

— Така е по-добре. Момичето каза, че е видяла на бюрото ти ръкопис.

— Трябва да се предполага, че точно сега в хотел „Карлтън“ лежат ръкописи на бюрата в стотици стаи.

— Дай да поговорим за този, който е на твоето бюро — настояваше Мърфи. — Какво е — сценарий?

— Да. Сценарий.

— Тя ме попита дали зная нещо за него.

— Ти какво й отговори?

— Какво, за бога, можех да й отговоря? — ядосано попита Мърфи. — Нищо не зная. Заинтересувал ли си се от някакъв сценарий?

— Може да се каже и така. Да.

— Чий е? — недоверчиво попита Мърфи. — Ако е бил отхвърлен от някое киностудио, остави го. Чисто губене на време. Информацията сега се предава с помощта на лазерен лъч.

— Не е бил отхвърлен още. И никой друг освен мен не го е чел.

— Кой е авторът?

— Един младеж. Ти не го познаваш. Никой не го познава.

— Как се казва?

— Предпочитам да не казвам сега.

— Дори и на мен?

— Особено на теб. Ти много приказваш. Сам знаеш това. Не искам никого да пускам до него.

— Е, добре — със съжаление се съгласи Мърфи. — В това има известно основание. Купи ли го? Имам предвид сценария.

— Имам права над него. За шест месеца.

— Колко плати за това?

— Дребна работа.

— За младежи под трийсетте ли е? С много голотии?

— Не.

Мърфи изпъшка.

— О, господи. Вече две точки не в твоя полза. Добре, дай да го прочета, а после ще помислим какво можем да направим.

— Почакай няколко дни — каза Крейг. — Искам още веднъж да прегледам текста, за да го подготвя, както трябва.

Мърфи го изгледа продължително, без да каже дума, и Крейг беше почти убеден, че не му вярва. Може би не се досещаше какво именно крие и защо, но не му вярваше.

— Добре — каза най-накрая Мърфи. — Когато ти потрябвам, тук съм. А междувременно, ако имаш глава на раменете, поговори с това момиче. Подробно. Не изпускай нито един журналист. Нека хората да знаят, че си още жив, за бога. Той пресуши чашата си. — А сега да отиваме да обядваме.

Донесоха им обяда в плажната кабина. Студените омари се оказаха много хубави. Мърфи поръча две бутилки бяло вино, по-голямата част от което изпи сам. Говори повече от всички също. Разпитваше Гейл МакКинън грубовато, но добродушно — поне в началото. „Искам да си изясня какво се стреми да постигне това дяволско младо поколение, преди да ми е прерязало гърлото.“

Гейл МакКинън отговаряше на въпросите му направо, без заобикалки. Можеше да е всякаква, но не беше срамежлива. Бе израснала във Филаделфия. Баща й все още живее там. Тя е единствено дете. Родителите й били разведени. Баща й се оженил наново. Той е адвокат. Учила в „Брин-Мор“, но напуснала след втори курс. Намерила си работа във Филаделфийското радио и ето вече година и половина е в Европа. Кореспондентската й база е в Лондон, но естеството на работата й й позволява да пътува много. В Европа й харесва, но възнамерява да се върне да живее в Щатите. За предпочитане в Ню Йорк.