Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Когато бях тук по време на войната, мислех само за това да се върна жив.

— Вие знаехте ли тогава, че ще работите в театъра и киното?

— Честно казано, не помня. — Той се опита да възкреси в паметта си онзи далечен септемврийски ден, когато четиримата войника с каски, кинокамери и карабини в ръце се носеха в джипа напред, към мястото на оръдейните изстрели, по живописния безлюден бряг, който никой от тях не бе виждал дотогава, покрай изровените бункери и замаскираните вили, гледащи морето. Как се казваха тримата войника, които бяха с него в джипа? Фамилното име на шофьора беше Харт. Това си спомняше. Малкълм Харт. Бяха го убили два месеца по-късно в Люксембург. Не можеше да си спомни имената на другите двама. Тях не бяха ги убили.

— Струва ми се — каза той — че тогава трябва да ми е минавала мисълта, че е възможно да работя в киното след войната. Още повече че в ръцете си имах кинокамера. В армията ме научиха да снимам. Свързочните войски бяха пълни с хора, които дотогава бяха работили в Холивуд. Но аз не бях кой знае какъв оператор. Просто правех филмчета за войната. Знаех, че след войната няма да мога да се занимавам с това. — С чувство на приятна тъга той се върна към далечното минало, когато беше млад мъж в американска военна униформа, когото не заплашваше куршум — поне този ден. — Всъщност — продължи той — в театъра попаднах случайно. На път за Щатите през Хавър на един военен кораб се запознах с Едуард Бренър — играехме заедно покер. Ние се сприятелихме и той ми каза, че докато е чакал в лагера за предислокация в Реймс да отправят частта му обратно в родината, написал пиеса. Благодарение на баща ми, който ме водеше на спектакли от деветгодишна възраст, разбирах нещо от театър и помолих Бренър да ми даде да прочета пиесата.

— Тази партия покер се е оказала щастлива — каза момичето.

— Мисля, да.

В действителност те се сближиха не по време на играта на покер, а по-късно, когато се срещнаха на палубата един слънчев ден. Крейг бе намерил място, защитено от вятъра, и четеше сборника „Най-добрите американски пиеси за 1944 година“, който му бе изпратил баща му. (Какъв беше номерът на полевата поща? Някога мислеше, че този номер ще остане завинаги в паметта му.) Бренър мина покрай него два пъти, погледна книгата, накрая се спря, приклекна по селски на пети и попита:

— Харесват ли ви? Имам предвид пиесите.

— Нищо особено — отговори Крейг.

Те започнаха да разговарят. Оказа се, че е от Питсбърг и че до влизането си в армията — беше по-възрастен, отколкото изглеждаше — бил учил в Технологическия институт „Карнеги“, бил записал курс по история на драмата и се интересувал от театър. На другия ден показа пиесата си на Крейг.

Бренър беше непривлекателен на вид — слаб, блед младеж, с тъжни тъмни очи. Говореше сдържано, малко предпазливо. Сред тълпата ликуващи гърлести мъже, завръщащи се в родината, той се чувствуваше не на място; лошо прилягащата му униформа му придаваше невоенен, нерешителен вид, сякаш се учудваше как беше оцелял след три военни операции и сякаш знаеше, че няма да оцелее след четвъртата. Крейг се зае да чете пиесата с опасения и се опитваше предварително да съчини успокояващи думи, които да не засегнат самолюбието на Бренър. Той изобщо не предполагаше, че в първото драматично произведение на редовия пехотинец ще има толкова емоционална сила, без всякаква сантименталност и с такава композиционна стройност. Макар че сам той нямаше непосредствено отношение към театъра, през живота си беше гледал достатъчно пиеси, за да изгради за себе си, както е присъщо на младите хора, мнение за човек с тънък художествен вкус. Той не скъпеше похвалите, когато споделяше впечатленията си с Бренър. Когато минаха покрай Статуята на свободата, вече бяха станали добри приятели и Крейг обеща на Бренър да запознае чрез баща си някои нюйоркски продуценти с пиесата.

Бренър трябваше да отиде в Пенсилвания да се демобилизира и да възобнови занятията в Технологическия институт „Карнеги“. Крейг остана в Ню Йорк и си даваше вид, че търси работа. Поддържаше връзки с Бренър само по пощата. Нямаше нищо особено да му съобщи. Баща му обходи добросъвестно всички познати продуценти, но нито един от тях не взе пиесата.

„Никой, казват те, не иска и да слуша за войната — писа Крейг в Питсбърг. — Всички са идиоти. Не се отчайвай. Така или иначе пиесата ще излезе.“

Накрая Крейг се оказа прав, защото баща му почина и остави двадесет и пет хиляди долара. „Зная, че това е безумна идея — писа той на Бренър. — Нищо не разбирам от режисура, но мисля, че разбирам от пиеси повече, отколкото тези тъпаци, които отхвърлиха пиесата ти. Ако си готов да заложиш таланта си на карта, аз съм готов да заложа парите си.“