Ъруин Шоу - Вечер във Византия

След два дни Бренър пристигна в Ню Йорк и повече не се върна в Питсбърг. Тъй като беше буквално без грош, той се засели при Крейг в стаята му в хотел „Линкълн“ и през петте месеца, докато се поставяше пиесата, те бяха неразделни по двадесет и четири часа на ден. След едногодишната кореспонденция, в процеса на която Крейг и Бренър постоянно се връщаха към ръкописа, проверявайки и претегляйки всяка фраза, пиесата стана тяхно общо притежание, и затова много се учудваха, когато в хода на работа по спектакъла мненията им за нещо понякога не съвпадаха.

Веднъж режисьорът, млад мъж на име Баранис, който имаше някакъв опит в работата в театъра и разчиташе, че ще бъде третиран с уважение от страна на двамата новаци, възкликна недоволно, когато те, без всякакво предварително обсъждане, спокойно отхвърлиха някакво дребно негово хрумване: „Господи, вие сигурно сънувате и еднакви сънища.“

Но веднъж те поспориха сериозно, при това е любопитно да се отбележи, че предмет на техния спор беше Пинелъпи Грегъри, която впоследствие стана съпруга на Крейг. Тя беше изпратена по препоръка на един агент-посредник за една малка роля и направи голямо впечатление на Баранис и Крейг със своята красота и мекия си гръден глас. Но Бренър беше непреклонен. „Вярно е, че е красива — съгласяваше се той. — Вярно е, че има силен глас. Но в нея има нещо, което не ми внушава доверие. Какво е — сам не зная.“

Помолиха Пинелъпи отново да прочете текста, но Бренър държеше на своето и в края на краищата трябваше да вземат по-посредствено момиче.

На репетиции Бренър така се вълнуваше, че губеше апетит и Крейг трябваше не само да спори с художника, да води преговори с профсъюза на сценичните работници и да следи изпълняващия главната роля да не се запие, но и да примамва Бренър да влезе в ресторанта и да го натъпче с поне малко ядене, иначе не би оцелял до премиерата.

В деня, в който при входа на театъра разлепиха афишите, Крейг намери Бренър на тротоара. Облечен в мръсния си шлифер — единствената горна дреха, която имаше, — той с удивление гледаше надписа: „Пехотинецът от Едуард Бренър“ и трепереше, сякаш имаше пристъп на малария. Започна да се смее неудържимо, когато видя Крейг. „Слушай, това е невероятно. Просто невероятно. Струва ми се, че ей-сега някой ще ме потупа по рамото, ще се събудя и ще се окажа отново в Питсбърг.“

Все още треперейки, той позволи на Крейг да го заведе до най-близкия магазин и да му поръча млечен коктейл. „Имам налудничаво двойствено усещане — призна той там, с чаша в ръка. — Не мога да дочакам премиерата, и в същото време не я желая. Не само защото се страхувам от провал. Просто не искам да свърши всичко това. — Той посочи с неопределен жест към автомата с газирана вода. — И репетициите. И тази дяволска стая в хотел «Линкълн». И Баранис. Няма да чувам повече твоето хъркане в четири часа сутринта. Всичкото това никога няма да се върне. Разбираш ли ме?“

„Като че ли да — отговори Крейг. — Допий си коктейла.“

Когато вечерта след премиерата започнаха да съобщават по телефона първите отзиви за пиесата, Бренър започна да повръща. Той изцапа целия под на хотелската стая, извини се и каза: „Ще те обичам до края на живота си.“ Изпи осем уискита и загуби съзнание. Крейг го събуди чак на следващия ден, когато донесоха вечерните вестници.

— Как изглеждаше тогава той? — питаше Гейл МакКинън. — Едуард Бренър. Когато се запознахте?

— Типичен войник, който е преживял война — отговори Крейг. Той намали скоростта и посочи наляво, към белеещата се сред боровете вила.

— Ето къде съм живял. През лятото на 1949 година.

Момичето погледна внимателно към широката ниска постройка, разположена в дъното на терасата. Един оранжев навес предпазваше градинската мебел от яркото слънце.

— На колко години бяхте тогава?

— На двадесет и седем.

— Не е лошо да имаш такава къща на двадесет и седем години — каза тя.

— Да — съгласи се Крейг.

Какво му е останало в паметта от това лято?

Само отделни епизоди.

Пинелъпи на водни ски в залива Ла Гаруп, — стройна, загоряла от слънцето, с развяващи се коси, подчертано грациозна в черния си бански костюм — носеща се стремително на зиг-заг в дирята след катера. До него на катера — Бренър, който прави снимки на Пинелъпи с любителска камера, а тя безстрашно застава в балетни пози с въжето в една ръка и маха с другата към кинокамерата.

Бренър се мъчи да се научи да кара водни ски. Отново и отново упорито се опитва да се изправи на ските, но непрекъснато пада. Тромавата му суха фигура — само кожа и кости, с дълъг унил нос и измършавели плещи, изгорели до кръв от слънцето, ту се появява, ту изчезва; най-накрая, вече нагълтал ужасно много вода, се налага да го изтеглят на борда, а той казва: „Мен, проклетия интелектуалец, за нищо не ме бива.“ Пинелъпи се смее от люлеещия се катер и насочва кинокамерата в него.