Ъруин Шоу - Вечер във Византия

„Аз съм желан сексуален обект на Лазурния бряг — смутено казваше Бренър, поласкан от шегите. — Никога не е било така, нито в Пенсилвания, нито във форт Браг.“

След това — неприятната вечер в края на август, когато Крейг си събираше багажа и се канеше да хване нощния влак за Париж, предстоеше му да се срещне с ръководителя на киностудиото, за да се договорят за условията за продажба на пиесата, която все още се играеше в Ню Йорк. Пинелъпи дойде в стаята, току-що излязла от ваната, загръщайки се с халата. Кафявите й очи, обикновено добри, сега изведнъж бяха станали сурови и опасни. Тя го гледаше как слага ризите в куфара.

„За дълго ли заминаваш?“

„Два-три дни. Не повече.“

„Вземи със себе си този кучи син.“

„За какво говориш?“

„Знаеш за какво. И за кого.“

„Ш-ш.“

„Не ми шъткай. Аз съм си вкъщи. Нямам намерение да бъда три дни бавачка на този гениален автор, на единствена пиеса, на този… Дон Жуан от града на металурзите, докато ти се развличаш в нощните заведения на Париж…“

„Нямам намерение никъде да се развличам, Пени — възрази Крейг, стараейки се да говори спокойно. — Ти прекрасно знаеш това. А той е зает с третото действие и не искам да му прекъсвам…“

„Добре щеше да е, ако към жена си се отнасяш така внимателно, както към този свой свят храненик. За цялото време, откакто живее при нас, поканил ли ни е някога на вечеря? Поне веднъж?“

„Има ли толкова голямо значение? Знаеш, че няма пари.“

„Зная, разбира се. Той се старае да ни убеди в това. А откъде взема пари, за да излиза с тези проститутки по пет пъти на седмица? Или те му плащат и тези разходи? Ти какво, да не би да ти доставят удоволствие неговите нищожни, жалки победи?“

„Имам една голяма идея — невъзмутимо каза Крейг. — Събери си нещата и ела с мен в Париж.“

„Да бягам от собствения си дом заради някаква си нагла, похотлива твар като Едуард Бренър? — Пинелъпи говореше високо, без да обръща внимание на предупредителните жестове на мъжа си. — Няма да му позволя да превърне къщата в бардак и неговите евтини проститутки да се развяват разголени, естествено дотолкова, колкото позволява законът. Ти си длъжен да го предупредиш — отсега нататък да се държи както трябва. Свърших с разиграването на ролята на хазяйка на неговото лично бордело 16 16 Публичен дом. — Б.пр. , да му записвам телефонни номера и да казвам: Мистър Бренър сега е зает, Ивет, Одил, госпожице Големи Цици. Може ли той да ви позвъни?“

Тя ревнува, с учудване си помисли Крейг. Иди ги разбери тези жени. Но каза само: „Това са буржоазни възгледи, Пени. Те свършиха отдавна, с Първата световна война.“

„Буржоазни. Сега пък това. — Тя започна да плаче. Сега и в това се убеди. Иди да се оплачеш на своя благороден приятел. Той ще ти съчувства. Великият художник-бохем, който никога за нищо не плаща, ще изрази съболезнованията си.“ — Тя избяга в банята, заключи вратата и стоя вътре толкова дълго, че Крейг беше убеден, че ще изпусне влака. Но точно когато се чу автомобилният клаксон, натиснат от Бренър за тръгване, вратата се отвори и Пинелъпи се появи — весела, усмихната и вече облечена. Тя стисна силно ръката на Крейг над лакътя и каза:

„Прости ми за избухването. Станала съм малко нервна тези дни“ — и отидоха заедно до колата.

Влакът тръгна от гарата в Антиб, Крейг се беше надвесил от прозореца на вагон-ли, а Пинелъпи и Бренър му махаха от перона.

Когато Крейг се върна от Париж, Бренър му предаде готовия ръкопис на пиесата и заяви, че трябва да замине за Ню Йорк. Уговориха се да се видят там в края на септември и устроиха прощална вечеря. Когато Крейг и Пинелъпи го настаниха във влака, той каза, че е прекарал времето прекрасно, както никога досега.

След като Бренър замина, Крейг седна да чете окончателния вариант на пиесата. Прелиствайки познатите страници, той изпитваше нарастващо безпокойство, което прерасна най-накрая в усещане за безкрайна, кънтяща празнота. Това, което в процеса на работата беше забавно, живо, вълнуващо, сега на хартията изглеждаше мъртво и безнадеждно лошо. Разбра, че се беше заблуждавал, че го беше мамило чудесното лято, възхищението от таланта на приятеля му, радостта от пълното поглъщане в работата. А сега, трезво оценявайки пиесата, той видя, че тя е мъртва и беше невъзможно да се спаси. Работата не беше само в това, че пиесата нямаше да има търговски успех. В края на краищата, ако тя намереше малобройна, но възприемчива публика, то и това щеше да му донесе някакво удовлетворение като съавтор. Бедата беше, че пиесата — той беше уверен в това — бе обречена на пълно забвение. Ако тя бе написана от някой друг, Крейг щеше да се откаже от нея, без да мисли. Но какво да направи с Бренър?… Дружбата си е дружба, но ако пиесата излезе, Бренър ще се чувствува зле. Много зле.