Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Без да казва нищо за усещането си, той даде ръкописа на Пинелъпи да го прочете. Тя, разбира се, беше слушала техни разговори за пиесата и имаше представа за съдържанието й, но не беше я чела. Пинелъпи бе посредствена актриса, но щом станеше дума за театър, тя ставаше проницателен, тънък и безпощаден критик. Когато я прочете, каза:

„Няма да излезе, нали?“

„Не.“

„Те ще го унищожат. Теб също.“

„Аз ще оцелея.“

„Какво смяташ да правиш?“

Той въздъхна тежко.

„Ще я пусна.“

Тя не говори повече с него по този въпрос и той оцени нейния такт. Но не й каза, че не възнамерява да рискува чужди пари и че ще поеме всичките разходи върху себе си.

Репетициите бяха кошмарни за него. Не успя да привлече нито актьорите, които искаше, нито режисьора, който искаше, нито даже художника, защото пиесата на никого не харесваше. Накрая се наложи да вземе вече негодни старци и неопитни новаци, а нощем с мъка измисляше за Бренър лъжа след лъжа, за да му запази самолюбието, за да обясни някак многобройните откази. Еди-кой си харесва пиесата, но вече е подписал договор в Холивуд, еди-кой си се е свързал с обещание да дочака новата пиеса на Уйлямс, еди-кой си е зает в телевизията. Бренър беше спокоен: той не се съмняваше в успеха. След успешния дебют се считаше застрахован срещу провал. Той даже се ожени в разгара на репетициите. За тиха, елементарна жена на име Сюзън Локридж, с черни прави коси, събрани на кок, придаващ й строг, учителски вид. Нищо не разбираше от театър, на репетициите седеше очарована, предполагайки, че така репетират и в другите театри. На сватбата Крейг беше кумът, даде обяд и, целият в пот, преструвайки се на весел и уверен в себе си домакин, отново и отново вдигаше наздравица за здравето на младоженците и за успеха на спектакъла. Пинелъпи не дойде на сватбата. Тя беше бременна в четвъртия месец, често й се гадеше, така че имаше напълно уважителна причина.

Една седмица преди премиерата Крейг заведе Сюзън настрани и й каза, че провалът е неминуем и че единственият разумен изход е да се спре спектакълът.

„Ако кажа всичко това на Еди, той как ще го възприеме?“ — попита Крейг.

„Ще умре“ — решително отговори тя.

„О-о, не говори така.“

„Чухте ли какво ви казах?“

„Добре — вяло каза Крейг. Ще я пуснем. Остава да се надяваме на чудо.“

Но чудо не се случи. Когато се спуснаха завесите след премиерата, залата бе полупразна. В ресторант „Сарди“, където отидоха да чакат първите отзиви за пиесата, Бренър каза на Крейг:

„Негодник. Нарочно си пречил. Сюзън ми предаде какво си й казал. Ти от самото начало не си вярвал в успеха и си вършил всичко надве-натри. И ето резултата…“

„Защо ми е трябвало да ти преча?“ — попита Крейг.

„Знаеш много добре защо, приятелю. — Бренър стана. Да се махаме оттук, Сю.“

Много години по-късно, Ан и Маршиа бяха вече пораснали, Крейг се досети за какво е намеквал Бренър онази вечер. В разгара на един от скандалите с Пинелъпи — те бяха в лоши отношения много години вече — след едно събиране, на което, както тя заяви, той се бил залепил за хубавата млада актриса, ползуваща се с лоша слава, тя се изпусна. Онова лято, когато те живееха в Антиб, тя се бе възползувала от тридневното му ходене до Париж и бе спала с Едуард Бренър. Искала да му причини болка и бе успяла.

Той седеше зад кормилото, облян от лъчите на яркото следобедно слънце, под него надясно бе синьото море, а отзад отдалечаващата се бяла вила. Той се обърна, за да я погледне за последен път.

Не е лошо да имаш такава къща на двадесет и седем. Ан бе зачената там, на голямото легло в прохладната спалня с висок таван и изглед към морето, в стаята, в която те блаженствуваха цели три чудесни, литнали като сън месеци. Той не разказа на Гейл МакКинън нито за Ан, нито за Бренър, нито за онези три месеца, нито за това как приятелството бе приключило или как бе умряла любовта.

Какво ли е станало с любителските филми, които направиха онова лято? Нямаше представа къде са се дянали касетите със стари чупливи филми. Търкалят се някъде из купчините стари театрални програми, стари списания, счупени тенисракети на тавана на къщата на Осемдесет и осма улица, която той купи, за да бъде удобно, когато се роди Ан; къщата, в която не бе стъпвал, откакто заяви на Пинелъпи за решението си да се разведе с нея; къщата, която навярно би могъл да обхожда със затворени очи до края на живота си.

Той увеличи газта и вилата изчезна зад един завой на шосето. Ето ти един урок: стой по-надалеч от местата, където си бил щастлив.