Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Той отиде в хола и натисна ключа на стената. Лампите светнаха с бледа, разводнена светлина. На жълтеникавата светлина стаята изглеждаше бедна и неуютна. Извади чековата си книжка, седна на бюрото и написа чек на името на жена си. Вече седмици наред не бе пресмятал остатъка, не направи това и сега. Постави чека в плик и написа адреса. Адрес на чужд дом, макар и пълен с негови книги, документи и мебели, купувани половин живот.

Дръпна чекмеджето и извади ръкописа — един, от шестте екземпляра, които лежаха там. Ръкописът беше без папка, на първата страница стоеше заглавието: „Трите хоризонта“. Под него нямаше име на автор. Крейг взе писалката и се наведе над бюрото. Поколеба се за момент и написа: „Малкълм Харт“. Име като име, не по-лошо от всяко друго. Нека оценяват произведението на неизвестен автор по неговите достойнства. Реакциите ще бъдат по-истински. На приятелите няма да се налага да дават снизходителни отзиви, на враговете няма да бъде даден нов повод за подигравки. В това, разбира се, имаше елемент на малодушие, но имаше и здрав смисъл, стремеж към точна преценка.

Той взе останалите пет екземпляра и написа четливо същото на всеки поотделно. След това сложи един от тях в голям плик и написа на него името на Брайън Мърфи.

Помисли си дали да не позвъни на Констънс. Трябва да си е вкъщи сега. И вероятно се е успокоила след сутрешното избухване. Но щеше да се огорчи, ако се окаже, че не се е върнала още, затова се отказа.

Слезе в препълненото фоайе, усмихна се равнодушно на двама познати и отмина — не му се разговаряше с никого. На портиера поръча пликът с чека до жена му да се изпрати по пощата, а ръкописът да се достави незабавно по куриер на Брайън Мърфи в „Отел дю Кап“. След това изпрати телеграма на Ан, в която й предлагаше да вземе следващия самолет за Ница. Щом трябва да жертвува заради младите спокойствието си, то нека да бъде заради собствената си плът и кръв.

Той вечеря в един малък ресторант на старото пристанище. Съвсем сам. Бе разговарял с достатъчно хора този ден. Ресторантът бе един от най-хубавите в града, скъп и обикновено препълнен. Но тази вечер в салона бяха само той и две шумни компании от англичани — червендалести мъже, избръснати до синьо, и безвкусно облечени, отрупани с бижута жени. Те нямаха нищо общо с фестивала, в Кан бяха дошли за развлечение. Крейг ги бе видял всичките предишната вечер в казиното — мъжете и жените бяха играли на едро. Жените разказваха с тънки пискливи гласове за други курорти — Сардиния, Монте (както те съкратено наричаха Монте Карло), Капри, Сен Мориц — задължителните спирки на богатите. Мъжете се оплакваха от лейбъристкото правителство, валутните ограничения, курса на лирата, девалвацията гласовете им гърмяха и заглушаваха високите вибриращи гласове на съпругите им.

Англия винаги ще си бъде Англия, помисли си Крейг, докато ядеше салата „нисоаз“ 17 17 От Ница. — Б.ред. .

Влезе Пабло Пикасо с компания от пет човека и съдържателката на ресторанта — красива жена — припряно го настани на една маса край отсрещната стена. Крейг го погледна и с възхищение си помисли за това каква бикоподобна енергия излъчва ниската му набита фигура, голямата гола глава, тъмните, нежни и същевременно жестоки очи, и отклони погледа си. Пикасо, разбира се, се гордееше със славата си, но той имаше право да си изяде супата спокойно, и защо трябва някакъв си възрастен американец, чиито претенции за внимание от страна на художника са обусловени само от това, че в дома му, който всъщност не е негов, виси литография с изображение на гълъб, досадно да следи всяко негово движение.

Англичаните хвърлиха бегъл, безразличен поглед към Пикасо и неговата компания при влизането им в ресторанта, и отново се заеха със своите бифтеци и шампанското.

По-късно съдържателката се приближи до масата на Крейг и тихо попита:

— Вие знаете кой е това, нали?

— Разбира се.

— А онези там… — Тя се усмихна язвително, кимайки леко с глава към английските си клиенти —… не знаят.

— Изкуството е вечно, признанието е краткотрайно.

— Comment? 18 18 Какво? (фр.) — Б.пр. — Притежателката го погледна озадачено.

— Американска шега — поясни Крейг.

Когато привърши вечерята, съдържателката му поднесе към кафето коняк за сметка на ресторанта. Ако англичаните бяха познали Пикасо, той щеше да си плати сам коняка.

На излизане от ресторанта мина покрай масата на Пикасо. Погледите им се срещнаха за миг. Той си помисли: „Какъв ли ме вижда този старец? Като абстракция, ъгловат, грозен продукт на американската система? Като убиец, надвесен над убит азиатски селянин, броящ труповете? Тъжен, безприютен клоун на печален чужд карнавал? Самотно човешко същество, движещо се с мъка по празно платно?“ Той си помисли със съжаление за условностите, които ръководеха поведението му. Колко хубаво би било да отиде до стареца сега и да му каже: „Вие направихте живота ми по-богат.“