Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Ако искаш да сключиш сделка и тези мерзавци знаят, че нямаш пукнат грош, ще те стрият на прах. Трябва да можеш да станеш, да кажеш: „Ваша работа, приятели“, и да си излезеш. Ти сам знаеш как стават тези работи. Считам, че пет хиляди са минимумът.

— Съжалявам, Йън.

— Е, добре, можеш ли да ми дадеш триста? За триста мога да стигна до Мадрид и да поживея там два-три дни. Тлъстата му гуша над разкопчаната яка трепереше.

Крейг се поколеба. Машинално опипа страничния джоб на сакото, където държеше портфейла. Там имаше петстотин долара и около две хиляди франка. Споменът за бедните години го беше направил суеверен и затова постоянно носеше със себе си големи суми. Винаги му беше мъчително трудно, почти невъзможно, да отказва да дава назаем дори на непознати хора и с право считаше тази черта на характера си за слабост. Той често си спомняше „Война и мир“ на Толстой, където авторът разглежда изобретената от Пиер Безухов способност да отказва на такива просители като признак на зрелост и благоразумие.

— Добре, Йън, ще ти дам триста.

— Пет хиляди ще бъде по-добре.

— Казах — триста. — Крейг извади портфейла, взе три стодоларови банкноти и му ги подаде.

Уодли пъхна небрежно парите в джоба си.

— Нали знаеш, че никога няма да ти ги върна?

— Зная.

— И няма да се извиня — добави злъчно Уодли.

— Не те карам да се извиняваш.

— Знаеш ли защо няма да се извиня? Защото ми дължиш тези пари. Знаеш ли защо ми ги дължиш? Защото някога бяхме равни. А сега ти си нещо, а аз — нищо. По-малко от нищо.

— Желая ти приятно прекарване в Мадрид, Йън — уморено каза Крейг. — Аз отивам да спя. Лека нощ.

Уодли продължи да стои под уличния стълб, а около него закръжиха проститутки. Той дълго гледа след отдалечаващия се Крейг.

Приближавайки хотела, Крейг почувствува, че е изстинал. Леко го тресеше. Влезе в бара. Там, както винаги между вечеря и след вечерните прожекции във фестивалната зала, беше безлюдно. Седна и си поръча горещ грог — с лечебна цел. Докато пиеше, барманът му показа снимка на сина си. Синът беше облечен в старинна униформа на Escadre Noir 22 22 Черният ескадрон (фр.). — Б.пр. от френската кавалерийска школа в Сомюр. Младежът на снимката беше на красив черен кон и се готвеше за скок над препятствие. Великолепна стойка, уверена ръка. Крейг се полюбува на снимката, за да достави удоволствие на бащата, мислейки си в същото време колко хубаво би било човек да посвети живота си на нещо така приятно и безполезно като служба във френски кавалерийски ескадрон през 1970 година.

Все още му беше студено. Усещайки пристъпите на треска, той плати за грога, взе си довиждане с бащата на кавалериста и отиде до фоайето да си вземе ключа за стаята. В неговата кутия имаше плик. Позна почерка на Гейл МакКинън. Съжали, че не я покани на вечеря. Ако тя беше с него, Уодли нямаше да му говори с такъв тон. Уодли му наруши равновесието, макар и да не му се искаше да си го признае. А щеше да бъде и с триста долара по-богат, защото Уодли нямаше да се реши да иска пари пред свидетел. Разбира се, неоправдано, но той бе склонен да припише и простудата, и засилващата се треска на тази среща. Студеният вятър от бездните на Кан.

Като се качи в стаята, си сложи пуловер и си наля уиски — отново с лечебна цел. Беше още рано да си ляга въпреки простудата. Отвори плика на Гейл МакКинън и започна да чете писмото й на жълтеникавата светлина на полилея:

„Уважаеми господин Крейг! Аз продължавам да упорствувам. Не губя надежда. Днес следобед, на обяда и в колата почувствувах, че ставате по-дружелюбен. Всъщност вие съвсем не сте толкова непристъпен, колкото искате да изглеждате. Когато минавахме покрай къщата на Кап д’Антиб, където, както казахте, сте прекарали едно лято, ми се стори, че искахте да разкажете повече от това, което си позволихте да кажете. Вероятно от предпазливост, от страх да не би под влияние на момента да кажете нещо излишно, за което по-късно, когато се появи в печата, ще съжалявате. Ето защо съм съставила въпросник. Прочетете го в удобно за вас време, без да бързате, и напишете отговори на въпросите по ваш избор и във форма, удобна за вас. Можете след това да ги редактирате така, както вие желаете, за да се предпазите напълно от случайно изтървани фрази от някой безсъвестен журналист или журналистка. Ето и въпросите…“

Крейг прочете първия въпрос и спря. Прост въпрос: „Защо сте в Кан?“ Няма що, помисли си той, добро начало. И добър край. Умно момиче. Всеобхващащ, вечен въпрос. Защо сте въобще някъде? „Отговорът на този въпрос ще определи цялостното ви познание на предмета. Имате тридесет минути, двадесет и четири часа, или четиридесет и осем години за обмисляне на отговора.“