Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Крейг изведнъж обърна внимание на това колко е остарял Баранис и как прилича на изплашена, съсухрена маймуна. Лицето му беше сипаничаво, но пък очите му бяха тъмни, големи и влажни и в контакта си с жените бе пренебрежително безцеремонен, което, както бе чувал Крейг, много ги привличаше.

„Хвърлихме бомбата — каза Баранис. — А сега?“

„Нищо — отговори Крейг. — Искахме да направим този филм и го направихме.“

Покрай тях минаха някакъв мъж с жена си — те излязоха заедно с тълпата от зрителната зала. Жената беше ниска и лошо облечена. Ако трябваше да бъде поставена като вещ за продажба, щеше да се търкаля някъде из рафтовете на универмага сред куповете преоценени стоки. Мъжът беше едър, облечен в тесен костюм. Имаше вид на футболен треньор, чийто отбор бе загубил току-що: лицето му пламтеше от гняв, очите му святкаха зад необрамчените стъкла на очилата.

„Лайна — ругаеше той, когато минаваха покрай Крейг и Баранис. Мислят, че могат да ни пробутват каквото си искат.“

„Хари — укорително каза жената. Гласът й беше като от супермаркет, както и дрехите й. — Как се изразяваш!“

„Повтарям: лайна.“

Крейг и Баранис се спогледаха мълчаливо. Бяха работили над филма почти две години. След малко Баранис каза:

„Вероятно този филм не е за Пасадена. Мисля, че в Ню Йорк ще се отнесат към него иначе.“

„Възможно е — съгласи се Крейг. След това, тъй като и бездруго му се стори, че тая вечер е по-особена, каза: Франк, преди два месеца получих анонимно писмо. В него се казва, че си имал връзка с Пинелъпи, преди да се оженим. Дори си бил спал с нея в деня преди сватбата. Истина ли е?“

„Да“ — отговори Баранис. В такава вечер всичко бе възможно.

„Защо тогава не ми каза?“

„Не си ме питал. Откъде, за бога, съм могъл да зная, когато това започна, че си искал да се жениш за нея. — Баранис придърпа яката около шията си и половината му лице се скри в нея. Така заприлича на малко умиращо зверче в капан. — Но дори и да бях ти казал, ти все едно щеше да се ожениш за нея. На нея щеше да простиш, а мен щеше да намразиш. И щеше да престанеш да разговаряш с мен за цял живот.“

„Може би, да“ — призна Крейг.

„Вземи например отношенията си с Ед Бренър — сърдито продължи Баранис. — С него ти вече не общуваш нали?“

„Не.“

„Ето виждаш ли.“

„Ти си знаел за Бренър и Пени?“ — посърнало попита Крейг.

„Всички знаеха — Баранис сви нетърпеливо рамене. Каква полза щеше да имаш, ако бях започнал да се хваля пред теб?“ — Баранис потъна още по-дълбоко в палтото си.

„Никаква — благоразумно се съгласи Крейг. — Добре, хайде да се махаме оттук. Ще те закарам вкъщи.“

В Ню Йорк филмът беше посрещнат не много по-добре. По това време филми за войници, разочаровани от американската армия, не бяха по вкуса на публиката.

Той седеше в кантората си зад изподрасканото бюро от червено дърво и подписваше чекове. Кантората беше малка, мизерна, състоеше се от две стаи: една за него, другата за секретарката. Белинда Юън работеше при него от деня на първата му постановка. Мебелите в кантората също не бяха подменяни от 1946 година. Нито Белинда, нито мебелите се бяха подобрили с времето. Когато той взе Белинда на работа, тя бе дребничка, тъмнокоса, много жива, почти миловидна млада жена. С годините си остана дребничка, тъмнокоса и жива, но изчезна миловидността. Годините набраздиха лицето й с резки, прави линии, устните й се изкривиха, сякаш изрязани с тъп нож. Бюрото и през 1946 година беше имитация на махагон, само че сега това повече личеше.

Пинелъпи го уговаряше да намери по-просторно помещение за кантора и тя сама да избере мебелите. Той отказваше. Не обичаше в кантората на мъжа да домакинствува жена: да купува мебели, дебели килими, да окачва по стените хубави картини. Нееднократно през съпружеския им живот, най-малко веднъж в годината, Пинелъпи се беше опитвала да го застави да уволни и Белинда. „Тя се държи така, сякаш тя е господарката в кантората, а не ти — твърдеше Пинелъпи. — А мен за нищо не ме зачита. — Не харесваше и как се обличаше. — Облича се нелепо. Видът и е такъв, като че ли се кани да отива до Кони Айлънд 23 23 Остров с парк за развлечения в Ню Йорк. — Б.ред. с някакъв моряк. Представяш ли си какво ще си кажат хората за теб, когато дойдат в кантората ти за първи път и видят тази жена в рокля с всичките цветове на дъгата?“ Той можеше да й отговори, че хората идват да работят с него, Джеси Крейг, а не да обсъждат тоалета на секретарката му, но вместо това каза: „Когато тя се омъжи, ще взема друга жена, която ще се облича само в черно.“