Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Всеки път споровете ставаха все по-разгорещени и Пинелъпи се заклеваше, че следи за всеки цент, изброяваше имената на съпруги на техни приятели, които за един месец харчат за дрехи повече, отколкото тя за цяла година (и това беше вярно), и призоваваше бога за свидетел, че всичките й усилия и разходи са насочени към една цел — да му създаде приличен дом, да се грижи за себе си, така че да не му е неудобно да се появява с жена си пред хората, да даде добро възпитание на децата. Той не можеше да понася семейни сцени, особено за пари. Дълбоко в себе си съзнаваше, че големите суми, които изкарва, не бяха всъщност негови, те идваха по волята на случая, късмет, получаваше ги за нещо, което с удоволствие би вършил и срещу мизерно възнаграждение. Не можеше да спори за пари. Даже с такива неща, като сключване на договори, той винаги действуваше не направо, а или чрез Брайън Мърфи в Холивуд, или чрез своя бродуейски агент. Не умееше да се пазари със своенравни актьори за процента от печалбата от пиеса или филм, а още по-малко понасяше сълзите на жена си, когато станеше дума за сметката от шестстотин долара за телефон или за цената на новото палто. И все пак, като си припомни първите години, когато живееше в евтини хотели, Крейг се чудеше по силата на каква коварна магия сега подписва чекове за заплати на две прислужнички, работещи в дом, където се храни не повече от два пъти седмично и откъдето отсъствува по пет-шест месеца в годината.

Всеки път, когато Белинда му донасяше да подписва чековете, лицето й приемаше непроницаемо изражение. Той беше привикнал към това изражение и въпреки това му беше трудно да я погледне в очите. Даваше си вид, че е зает, и без да вдига глава, отронваше грубовато: „Благодаря, Белинда. Оставете ги на бюрото. Ще ги подпиша, когато имам време.“

Когато се запознаха, Пинелъпи бе очарователна млада актриса със средни възможности. Умееше да се облича красиво. Наемаше малка уютна квартира в Гринич Вилидж и живееше с деветдесет долара на седмица. Не можеше да си обясни какво се бе случило с нея. От икономична млада жена, която си переше сама чорапите и бельото всяка вечер, тя се беше превърнала много скоро в прахосница, която преобръща галерии и антикварни магазини и кръстосва из Петото авеню като мародер; бе наела две гледачки за децата си и заявяваше, че не може да си представи да живее никъде другаде в Ню Йорк, освен между Шестдесета и Осемдесет и първа улица в Ист Сайд. Американките се отдават на прахосване на пари с такава лекота, казваше си той, с каквато делфинът се плъзга по вълните.

Но от това, че бе виновен не по-малко от жена си и че съзнаваше това, не му ставаше по-леко, когато подписваше чековете.

Той събра разходите, за които подписа чекове, и старателно записа сумата в чековата книжка. Девет хиляди триста двадесет и шест долара и четиридесет и седем цента. Немалки разходи за човек, претърпял два пъти неуспех.

Когато работеше с Бренър над първата му пиеса, веднъж той му каза: „Не разбирам какви проблеми може да има човек, изкарващ повече от петдесет долара на седмица.“ Тогава Бренър беше млад и се придържаше към крайни възгледи, но все пак щеше да бъде интересно какво би си помислил сега, ако попадне в кантората на стария си приятел и види всичките тези чекове, с които бе отрупано бюрото.

Поддаващ се на внезапен порив, той попълни собственоръчно още един чек за девет хиляди триста двадесет и шест долара и четиридесет и седем цента. Мястото за името на получателя не попълни. След малко написа там името на един родилен дом. Това бе родилният дом, където се бяха появили на бял свят двете му дъщери.

После написа кратка бележка до комитета за набиране на средства в родилния дом, приложи я към чека, сложи ги в плик, написа адреса и залепи плика.

Балансът на сметките е направен. Повика Белинда. Нямаха звънец; някога се канеше да прекара, но реши, че е глупаво. Когато Белинда влезе, той й връчи чековете и запечатания плик и каза:

„Това е всичко за днес. Благодаря.“

След това слезе долу, влезе в съседния бар и пи толкова, колкото му бе необходимо да приеме предстоящата вечер като неясен силует.

Когато се върна вкъщи, Пинелъпи попита:

„Как смяташ, ще доживея ли до деня, в който ще те видя трезв на вечеря?“

Току-що си бяха отишли и последните гости. Навсякъде из хола имаше празни чаши. Пинелъпи беше отишла в кухнята да изхвърли пепелниците. Той погледна часовника си. Един и половина. Гостите се бяха заседели. Той се отпусна в креслото и свали обувките си. Вечеряха четиринадесет души. Вечерята беше отлична. Компанията — скучна. Той пи доста вино.