Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Той въздъхна, без сам да знае защо, стана от креслото и се отправи по чорапи по дебелия светъл килим към бюфета с бутилките и си наля уиски. Пинелъпи се върна от кухнята и хвърли поглед към чашата в ръката му. Когато го погледнеше така, винаги се чувствуваше виновен. Той взе бутилката и си наля още уиски, плисна в чашата малко сода и се върна към креслото. Наблюдаваше как Пинелъпи се движеше из просторната уютна стая. Меката светлина на лампите хвърляше кремави кръгове по полираното дърво на страничните масички, по брокатната тапицерия на креслата, по медните вази, пълни с цветя. Пинелъпи не понасяше ярка светлина. Във всяко тяхно жилище, даже и да бе наето за лятото, беше трудно да се намери място за четене.

Тя беше в широка дълга рокля от червено кадифе, която падаше грациозно около изящната й, все още млада фигура, когато се навеждаше, за да оправи цветята, да сложи на място някое списание, да затвори капака на сребърната кутия за цигари. Имаше добър вкус. Вещите ставаха по-красиви, след като тя ги докоснеше. В нейния дом нямаше нищо натруфено или крещящо. Но тук се живее чудесно, мислеше си Крейг. Той обичаше този дом. Седеше с чаша в ръка и наблюдаваше как жена му се движи из топлата, уютна стая, забрави за току-що разотишлите се гости. В този момент, любувайки й се в нощната тишина, почувствува, че я обича и ни най-малко не съжали, че е женен. Знаеше недостатъците й. Тя лъжеше, беше разточителна, коварна, често претенциозна; пълнеше къщата с хора от втора ръка, защото се страхуваше от съперничеството на блестящи, красиви, умни хора; беше му изневерявала и в същото време го беше измъчвала със своята ревност; когато се случеше неприятност, тя неизменно прехвърляше отговорността на други, обикновено на него; често го отегчаваше. И въпреки това я обичаше. В края на краищата няма идеални бракове. Всеки от партньорите е длъжен да направи някакъв компромис. Сам той не е идеален. Беше уверен, че дълбоко в душата си Пинелъпи предявява към него много повече претенции, отколкото той към нея.

Остави чашата си, стана, отиде до нея и я целуна отзад, по врата. Тя се стресна, сякаш я беше изплашил.

„Хайде да си лягаме“ — каза той.

Тя се дръпна от него.

„Ти си лягай. Аз още не съм привършила.“

„Искам с теб.“

Тя бързо отиде до другия край на стаята и като за защита, постави стол пред себе си.

„Мислех, че на всичко това е сложено край.“

„Както виждаш, не.“

„За мен, да.“

„Какво каза?“

„Казах, че за мен е свършено. Завинаги. Не искам да спя с теб, нито с никой друг.“ — тя говореше с тих, равен, спокоен глас.

„Защо се сърдиш сега?“ — Той се стараеше да не показва раздразнението си.

„На теб. На всичко. Остави ме на мира.“

Той се върна в креслото си, взе чашата и отпи голяма глътка уиски.

„Сутринта, когато изтрезнееш — каза тя, — ще разбереш, че страстта ти се намира на дъното на сейфа. Заедно с много други неща.“

„Не съм пиян.“

„Всяка вечер си пиян.“

„Ти сериозно ли говориш?“

„Да, сериозно.“

„Защо така изведнъж?“

„Не е изведнъж. — Пинелъпи все още стоеше барикадирана зад стола. — Отдавна съм ти омръзнала. И ти не го криеш. Тази вечер например. Непрекъснато се прозяваше пред моите приятели.“

„Съгласи се, Пени, че днешната компания беше скучна.“

„Не съм съгласна с нищо.“

„Този Бърти Фолсъм, за бога…“

„Много хора мислят, че е много умен и интересен човек.“

„Много хора са, мислели, че и Хитлер е бил умен и интересен човек.“

Той направи крачка към нея, но видя как ставите на пръстите й побеляха, като стисна облегалката на стола, и се спря.

„Хайде стига, Пени — ласкаво заговори той. — Не се поддавай на мимолетно настроение и не говори неща, за които после ще съжаляваш.“

„Това не е мимолетно настроение. — Тя стисна устни сурово. Сега даже слабото осветление не скриваше възрастта й. — Отдавна съм мислила за това.“

Той допи уискито, седна и я загледа изпитателно. Тя издържа погледа му, в очите й имаше само неприязън.

„Е — каза той. — Значи развод. Да пийнем по този случай.“ — Той стана и с чаша в ръка се отправи към бюфета.

„Може и да не се развеждаме — каза тя. — Ти нали не се каниш да се жениш отново?“

Той се усмихна и си наля уиски.

„Аз също не се каня да се омъжвам.“

„Значи какво излиза: да живеем заедно, сякаш нищо не се е случило?“ — попита той.

„Да. Дори и само заради Ан и Маршиа. Това няма да бъде чак толкова трудно. Нищо особено не се е случвало между нас вече толкова години. Само рядко, когато не си се докарал до пълно изнемогване или когато страдаш от безсъние, или когато нямаш под ръка някои от твоите момичета, се сещаш, че имаш жена, и тогава започваш да се умилкваш.“