Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Най-много от всичко Крейг ценеше семейния живот в минути на крайна умора, когато се връщаше вкъщи късно вечерта от театъра след многочасовия хаос на репетиции и яростните стълкновения на характери и темпераменти, които той, като продуцент, трябваше да смекчава и оправя. Вкъщи винаги го чакаше Пинелъпи, готова да му даде да пийне нещо в красиво подредения хол, и да слуша за проблемите, за трудностите, за малките трагедии и нелепите комични ситуации през деня, за опасенията за утрешния ден, за нерешените още спорове. Тя го слушаше заинтересовано, спокойно и с разбиране. Той можеше да разчита на нейната интуиция и на нейния ум. Тя му беше неизменен помощник, най-надеждният съдружник, най-полезният съветник, винаги заставаше на негова страна. От всичките щастливи спомени от семейния живот — лятото в Антиб, минутите, прекарани с дъщерите, даже радостта от дълго неувяхващата взаимна страст — най скъпи оставаха спомените за тези безбройни тихи нощни разговори, по време на които те даваха един на друг най-хубавото, което имаха, и които представляваха в крайна сметка истинската основа на техния брак.

Ето и днес се натрупаха куп проблеми и му беше нужен съветник. Въпреки всичко той съзнаваше, че жадува да чуе гласа й. Когато й писа, че ще подава молба за развод, тя му отговори с дълго писмо, в което го умоляваше да не разтрогва брака в името на запазването на семейството, като апелираше към чувствата и разума му. Той беше прочел писмото бегло, страхувайки се вероятно да не се разколебае, и хладно й писа да си търси адвокат.

И ето — това беше почти неизбежно — тя е в ръцете на адвоката и ламти за пари, изгода, отмъщение. Сега съжали, че тогава не прочете писмото й по-внимателно.

Под действието на внезапен порив той вдигна слушалката, каза на телефонистката номера на телефона в Ню Йорк и изведнъж си спомни, че Пинелъпи сега е в Женева — това му съобщаваше дъщеря му в писмото.

Глупава жена, помисли си той. Тъкмо днес трябваше да си е вкъщи. Отново вдигна слушалката и анулира поръчката.

Крейг отново си наля уиски и с чаша в ръка закрачи из стаята, сърдит на себе си, че се бе предал на спомени от миналото, че беше разчовъркал стари рани. Нали не за това дойде в Кан. И Гейл МакКинън носи определена вина. Но какво пък, помисли си той, щом съм започнал, по-добре да продължа до края. Спомни си всички грешки, всички погрешни завои, всички измени. Щом в дневния ред е мазохизмът — наслаждавай се. Чуй какво казват призраците, спомни си какво е било времето през други времена…

Отпи от уискито, седна прегърбен зад бюрото и отново потъна в миналото.

Беше в кантората си след тримесечен престой в Европа. Пътуването не беше нито успешно, нито неуспешно за него. Той живееше — не без удоволствия — като че ли извън времето и отлагаше всички решения.

На бюрото лежаха куп ръкописи. Прелистваше ги без всякакъв интерес. Преди разрива, или полуразрива, с Пинелъпи той доби навик да чете в малкия кабинет, който си бе устроил на тавана. Там нямаше телефон и никой не му пречеше. Но след завръщането си от Европа си взе стая в хотел, недалеч от кантората, и вкъщи ходеше рядко. Той не беше си изнесъл дрехите, нито книгите, и когато дъщерите му си идваха, което не се случваше често, оставаше с тях. Нямаше представа доколко са осведомени за скарването между родителите им; във всеки случай нямаше никакви признаци, че забелязват промяна. Те бяха толкова заети със собствените си грижи — срещи, училище, диети, — че едва ли биха обърнали внимание, даже ако родителите им разиграят пред техните очи, в хола, сцена от „Макбет“ с истински кинжал и проливане на истинска кръв. Струваше му се, че външно Пинелъпи и той се държат почти както по-рано, само може би се отнасят един към друг малко по-вежливо отпреди. Повече скандали или пререкания нямаше. Не се питаха кой къде ходи. Това беше период, в който той се чувствуваше странно спокоен, както е с болен, който се възстановява бавно след дълго боледуване и който разбира, че няма да го заставят да върши тежка работа.

От време на време излизаха заедно. Пинелъпи му направи подарък за четиридесет и четвъртия му рожден ден. Отидоха заедно до Мерилънд да гледат училищен спектакъл, в който Маршиа играеше малка роля. Нощуваха в една и съща стая в хотела в града.

Нито една от предложените му пиеси, по негово мнение, не заслужаваше внимание, макар че беше уверен, че една-две биха се ползували с успех пред публиката. Но когато с такива пиеси се заемаха други и ставаха сензация, той не изпитваше нито огорчение, нито чувството, че е пропусната възможност.