Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Не четеше повече театралните хроники и не се абонираше за специалните периодични издания. Избягваше ресторанти от типа на „Сарди“ и „Дауни“, които някога обичаше да посещава и които винаги бяха пълни с хора от света на театъра и киното — повечето познати по физиономия.

След предварителната прожекция в Пасадена нито веднъж не бе ходил в Холивуд. От време на време звънеше Брайън Мърфи и съобщаваше, че му изпраща ръкопис или книга, които биха го заинтересували. Крейг добросъвестно прочиташе изпратеното и отговаряше по телефона на Мърфи, че не го интересува. Последната година Мърфи започна да звъни само за да го пита за здравето. Крейг винаги отговаряше, че се чувствува добре.

На вратата се почука. Влезе Белинда с ръкопис на пиеса и прикрепен към него запечатан плик. Лицето й имаше някак си странно, напрегнато изражение.

„Току-що го донесоха. Лично — каза тя и сложи ръкописа на бюрото му. — Новата пиеса на Еди Бренър.“

„Кой я донесе?“ — Крейг се стараеше да говори спокойно.

„Госпожа Бренър.“

„Защо не влезе да се обади?“

„Поканих я. Но тя не пожела.“

„Благодаря“ — каза той и разряза плика.

Белинда излезе, като затвори тихо вратата след себе си.

Писмото беше от Сюзън Бренър. Той я харесваше и съжаляваше, че обстоятелствата не му бяха позволили да се среща повече с нея. Зачете писмото:

„Драги Джес! — пишеше Сюзън Бренър. — Ед не знае, че ти изпращам пиесата му и ако узнае, ще ме упреква цял половин час. Но това няма значение. Каквото се е случило между вас е вече минало и аз искам само едно: неговата пиеса да попадне в надеждни ръце. Последните години той се свърза с посредствени хора, които оказват и на него, и на работата му лошо влияние, така че трябва да предприема нещо, да го отърва най-после от това обкръжение.

Мисля, че това е най-хубавото, което Ед е написал след «Пехотинецът». До известна степен са сходни по настроение. Прочети я — ще видиш сам. Един-единствен път пиеса на Ед е намирала достойно сценично въплъщение — и това беше, когато работеше с теб и Франк Баранис, и аз се надявам, че вие тримата ще се съберете отново. Възможно е да е дошло време отново да сте си нужни един на друг.

Вярвам в твоя талант, в твоята честност и в твоя стремеж да поставяш в театъра само това, което е достойно за внимание. Убедена съм, че си достатъчно благоразумен и благороден човек, за да не си позволиш горчиви спомени да ти попречат по твоя път към съвършенство.

Когато прочетеш пиесата, моля те, позвъни ми. Звъни сутрин, около десет. Ед наема малка канторка недалеч от нас и до това време вече е излязъл.

Предана, наивна, пълна с оптимизъм жена, помисли си Крейг. Както винаги. Жалко, че онова лято не беше с тях в Антиб. Той дълго гледа ръкописа. Текстът беше напечатан от непрофесионална ръка. И неумело подвързан. Вероятно го беше напечатала самоотвержената съпруга. Бренър едва ли бе в състояние да плати на машинописка. „Горчиви спомени“ пишеше Сюзън Бренър. Какви ти спомени. Той ги беше погребал под толкова много други — горчиви и сладки спомени, че сега тези му приличаха на анекдот за някого си, от когото Крейг слабо се интересуваше.

Той стана и отвори вратата. Белинда седеше зад бюрото и четеше роман.

„Белинда — помоли той, — не ме свързвай с никого, докато сам не помоля.“

Тя кимна. Всъщност в последно време телефонът в кантората звънеше рядко. Каза го по стар навик.

Той седна зад бюрото и прочете неравно напечатания текст. Това му отне не повече от час. Искаше му се пиесата да му хареса, но когато привърши четенето, стигна до извода, че не желае да се захваща с нея. Както и първата пиеса на Бренър, тя беше за войната. Но не за сражения, а за войскови подразделения, които бяха воювали в Африка, сега се намираха в Англия и се подготвяха за агресия в Европа. Замисълът на автора му се виждаше прекомерно широк, а въплъщението — твърде бедно. Действуващите лица бяха ожесточени или сломени от войната ветерани, от една страна, а от друга — свежото попълнение от новобранци, които дресираха сурово и държаха в страх от старшите и които не знаеха ще им стигне ли мъжеството и какво да очакват, когато дойде време да влязат в бой. Конфликтите, възникващи между ветераните и новаците, се допълняха от епизоди с участието на англичани — момичета, английски войници, техни близки. На тази основа Бренър се опитваше да анализира различията между двете общества, чиито представители войната беше събрала за няколко месеца в един лагер. Стилистически Бренър беше преминал от трагедия през мелодрама до груб фарс. Първата му пиеса беше проста и монолитна, безпощадно реалистична и директно довеждаше героите до неизбежния кървав край. Новата пиеса блуждаеше, морализираше, настроенията и местата на действие се меняха почти случайно. Ако сегашният период от живота на Бренър се наричаше зрелост, то тази зрелост не му е от полза, мислеше си Крейг. Тя го е лишила от предишната му непосредственост. Разговорът със Сюзън Бренър по телефона няма да бъде от приятните. Той посегна към телефона, но се отказа. Реши да прочете пиесата още веднъж утре, след като помисли върху нея.