Ъруин Шоу - Вечер във Византия

„Ще я запомня тази дума, Пени. Умилкваш.“

Тя не обърна внимание на заплахата му.

„Четири-пет нощи в годината — ето твоите съпружески утехи. Не са толкова много. Мисля, че и двамата ще минем и без тях.“

„Аз съм на четиридесет и четири години, Пени. Не мога да остана за цял живот неженен.“

„Неженен — тя грубо се изсмя — Сякаш това има някакво значение за теб. Можеш да постъпваш, както желаеш. Точно както досега.“

„Мисля — каза тихо той, — че е съвсем уместно утре да се отправя на дълго и приятно пътешествие. Европа е най подходящото място за това.“

„Момичетата ще си дойдат за Коледа — каза тя. — Най малкото, което им дължиш, е да ги дочакаш. Не си изкарвай яда на тях.“

„Добре — съгласи се той. — Европа ще почака до Коледа.“

Той чуваше, че звъни телефон. Още не опомнил се, едва не каза: „Пени, вдигни слушалката, моля те.“ След това се стресна, огледа се и видя, че стои зад натруфеното старинно бюро в хотелската стая с прозорци към морето. Протегна ръка към телефона и вдигна слушалката.

— Крейг на телефона.

В слушалката се чуваше далечно бучене и смесени американски гласове — толкова тихи, че беше невъзможно да се разбере нито една дума. След малко, чудно откъде, прозвучаха няколко акорда на пиано, после почукване и — тишина. Той се намръщи, сложи слушалката и погледна часовника си. Минаваше полунощ, на американския континент беше между три и шест часът следобед. Той почака, но телефонът не звънна отново.

Стана и си наля уиски. Почувствува, че бузите му са мокри. С недоумение се огледа в огледалото. По бузите му имаше сълзи. Той ги изтри грубо с опакото на ръката, отпи половината уиски, хвърли гневен поглед към телефона. Кой се бе опитал да му звъни, каква новина се изгуби по пътя през океана?

Може би този глас можеше да изясни всичко — да му каже къде е, какво е придобил, какво дължи, какво му дължат, как се отнася от гледна точка на религиозния морал към брака си, към дъщерите си, към кариерата си. Нека му кажат веднъж завинаги дали е морално банкрутирал, или е етически състоятелен, дали не прахоса любовта си напразно; нека му отговорят на въпроса не опозори ли себе си с това, че в този век на войни и неизчислими бедствия е потънал в света на измислици и сенки.

Но телефонът мълчеше. Гласът от Америка не си проби път. Той допи уискито.

По-рано, когато пътуваше, Пинелъпи имаше навика да му звъни почти всяка вечер, преди да си легне. „Не спя добре — обясняваше тя, — ако не ти чуя гласа и не разбера, че си здрав.“

Сметките за телефона бяха огромни.

Понякога звъненето го дразнеше, понякога, точно обратното, го обхващаше съпружеска нежност при познатия нисък, музикален глас, долитащ от далечен град, от другия край на континента. Дразнеше се, когато си помислеше, че жена му следи и проверява неговата вярност, макар че след това, което се случи между тях, той не се считаше задължен да съблюдава вярност, поне вярност в този смисъл. От време на време й изневеряваше. Изневеряваше й без чувство на вина, внушаваше си той. И не можеше да се каже, че не изпитва удоволствие, като си позволяваше тези слабости. Но никога не си позволи да се увлече сериозно по някоя жена. В това, струваше му се, се проявяваше желанието му да запази брака. По същата причина той не считаше за нужно да се интересува от отношенията на жена му с други мъже. Никога не беше я следил. Жена му, той знаеше това, тайно се ровеше в неговите книжа да търси имена на жени, но той никога не бе вземал адресирано до нея писмо и не разпитваше с кого се среща и къде ходи. Без ни най-малко да се замисля за мотивите на своето поведение, той считаше, че любопитството от такъв род е унизително за него и би наранило самолюбието му. В нощните телефонни разговори на Пинелъпи той виждаше проява на женска хитрост, но в повечето случаи се отнасяше към тях търпимо, те даже го забавляваха и ласкаеха. Сега разбра, че се е заблуждавал. И той, и жена му бяха избягвали да гледат истината в очите и у тях не бе останало никакво съпружеско чувство.

Тази сутрин той се ядоса, когато получи от нея писмото, с което искаше пари. Подписвайки поредния чек, той я осъждаше за нейната алчност и подлост. Но сега, самотен в този среднощен час, когато душата му бе обхваната от спомени, събудени от дневната разходка до Кап д’Антиб покрай техния дом, и в ушите му все още ечаха тези неразгадаеми гласове в телефонната слушалка, той неволно се отнесе мислено към по-добри времена и по-нежни срещи.