Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Последни си тръгнаха продуцентите. И двамата бяха невисоки на ръст, злобни, сприхави, привидно енергични, те нагрубяваха Лотън и почти не скриваха неприязънта си към Крейг, който също ги беше подвел.

Когато вратата се затвори след продуцентите, дошли в Бостън с големи надежди за блестящ успех, Лотън каза:

„Вероятно сега ще извикат поне дузина други режисьори да дойдат тук на моето място. — Лотън беше висок мъж с измъчен вид, с очила с дебели стъкла. Всеки път, когато поставяше пиеса, язвата започваше страшно да го боли, независимо от това дали върви добре или зле. Той непрекъснато си сръбваше от чаша с мляко и всеки пет минути гълташе от шишенцето с маалокс. — Е, какво ще кажеш, Джес?“

„Мисля, че трябва да се спре.“

„Толкова ли е лошо?“

„Толкова.“

„Ние имаме все още време да правим промени“ — каза Лотън, сякаш оправдавайки се.

„Няма да помогне, Джак. Не се опитвай да съживиш мъртъв кон.“

„Боже мой — промърмори Лотън. — Да се чудиш колко неприятности могат да се струпат изведнъж на главата ти. Той не беше вече млад, беше поставил повече от тридесет пиеси, винаги бе получавал само най-ласкави отзиви. Имаше приказно богата жена, а сега седеше, свил се от болката, и клатеше глава като генерал, който е хвърлил в боя последните си резерви и ги е загубил за една вечер. — Господи, да можеше поне стомахът да ме отпусне.“

„Джак, зарежи тази работа.“

„Имаш предвид спектакъла?“

„Не, изобщо. Така ще стигнеш до болницата. Нищо не те принуждава да минаваш през всичко това.“

„Така е — съгласи се Лотън. — Сигурно е така.“ Изглежда той сам се учудваше на откритието си.

„Е? Тогава?“

„С какво да се занимавам? Да се грея на слънцето заедно с другите старци в Аризона? — Лицето му се изкриви от нов пристъп на болка и той притисна стомаха си с ръка. — Това е единственото нещо, което умея. Единственото, с което искам да се занимавам. Дори когато е една такава безсмислена, мъртвородена глупост, като това шоу тази вечер.“

„Ти ме попита за мнението ми“ — напомни Крейг.

„И ти ми го каза. Благодаря.“

Крейг стана.

„Отивам да спя. Съветвам те и ти да направиш същото.“

„Да, да, разбира се — почти с нетърпение каза Лотън. — Искам само да си запиша една-две бележки, докато не са излетели от главата ми. Насрочих репетиция за единадесет часа.“

Крейг не беше успял да излезе още, когато той се наведе над текста на пиесата и зашари трескаво с молив по страниците, сякаш всяка щриха щеше да промени всичко и до началото на утрешната репетиция шегите ще станат по-смешни, музиката — по-жива, танците — по-възторжени, аплодисментите — оглушителни и даже Бостън от неговото старание и мъки на другия ден ще стане друг град.

На другата сутрин, когато Крейг се върна в кантората си, Белинда беше оставила на бюрото му рецензиите за пиесата на Бренър. Можеше и да не ги чете. По изражението на лицето й беше ясно, че нещата са минали зле предишната вечер. Когато ги прочете, разбра, че спектакълът се е провалил безнадеждно и в събота вероятно ще го снемат. Даже в Бостън беше по-добре.

В събота отиде на последното представление. Залата беше наполовина пълна и то, Крейг знаеше това, предимно с гратисчии. За щастие Бренър не беше в залата.

Когато завесата се вдигна и прозвучаха първите думи от диалога, имаше странното чувство, че се намира пред прага на нещо прекрасно. Актьорите играеха съсредоточено, пламенно, със заразителна увереност в ценността и значимостта на думите, които Бренър ги заставяше да говорят. По нищо не личеше някой да е огорчен от това, че само преди три дни критиците бяха оплюли пиесата, наричайки я скучна и заплетена и че щом падне завесата тази вечер, всичко ще бъде свършено: декорите ще бъдат демонтирани, театърът ще потъне в мрак, а те самите ще се озоват на улицата, без работа. В тяхната преданост към професията им имаше благородство и това накара Крейг да се просълзи, макар че виждаше грешките и в подбора на изпълнители, и в режисурата, и в трактовката, скриваща от зрителя тънкия, сложен замисъл на пиесата — грешките, които бяха навлекли на Бренър гнева на критиците.

Седнал в тъмната зала, зад него зеещите столове на празните редове, той гледаше този безспорно слаб, непълноценен спектакъл и разбра, че първата му преценка за пиесата на Бренър е била явно погрешна. За първи път от много време в него сега се пробуди интерес към театъра. Почти автоматично в главата му започна да се оформя план как да подобри пиесата, така че да разкрие достойнствата й и да отстрани недостатъците.