Ъруин Шоу - Вечер във Византия

„Благодаря за днешната среща.“ Той я целуна по бузата.

„Нямам представа от какъв морален кодекс се ръководим сега — каза Алис. — Зная, че вече не трябва да се отнасяме така сериозно към съпружеската измяна — ние се смеем, когато узнаем, че някой от нашите приятели е започнал любовна история. А и за теб също съм чувала.“

„Сигурно си чувала — съгласи се Крейг. — И разбира се, в приказките има много истина. Моят брак вече отдавна не е образец на съпружеско щастие.“

„Но това, което тя прави, не мога да възприема — каза тя на пресекулки. — Ти си забележителен човек. Истински приятел. Не мога да понасям този ужасен дребосък. И да си кажа истината, и Пинелъпи не ми харесва вече. Наред с цялото й очарователно гостоприемство, в нея има нещо фалшиво и грубо. И ако трябва да говорим за някакъв морален кодекс, за мен той се състои в това да се притечеш на помощ на приятеля, ако той страда незаслужено. Съжаляваш ли, че ти казах всичко това, Джес?“

„Още не зная — бавно отговори той. — Във всеки случай ще се погрижа повече да не ти досаждат с никакви рози.“

На следващия ден той извести жена си с писмо, че завежда бракоразводно дело.

Друг бар. Този път в Париж. В хотел „Крийон“, точно срещу посолството. Имаше навика да се среща с Констънс тук след работния й ден. Тук беше неизменното му дневно пристанище. През останалото време бродеше из града, разглеждаше картинни галерии, шляеше се из пазарите, сред младежите от Латинския квартал, влизаше в магазини, за да си упражнява френския, сядаше в кафенетата и четеше вестниците, понякога обядваше с някого от тези, които бяха работили с него над филма, който беше снимал във Франция, и които бяха достатъчно тактични да не питат с какво се занимава сега.

Той обичаше този бар, където пред тезгяха се събираха оживени, шумни групи английски и американски журналисти; обичаше да наблюдава непрекъснатия поток от вежливи, елегантно облечени възрастни американци (с акцент от Нова Англия 24 24 Район, обхващащ шест щата в североизточната част на САЩ. — Б.ред. ), които са отсядали в този хотел още преди войната. Харесваха му и възхитените погледи, които другите посетители хвърляха на Констънс, когато тя влезе в бара и се отправи към него със забързана походка. Той стана да я посрещне и я целуна по бузата. Макар че прекарваше целия ден в задимената кантора и тя самата пушеше цигара след цигара, от нея винаги лъхаше на свежо, сякаш току-що се връщаше от разходка в гората.

Тя си поръча чаша шампанско, „за да премахне от устата си вкуса на младостта“, както тя се изразяваше.

„Винаги се учудвам — отбеляза тя, отпивайки от шампанското, — че си тук, когато дойда.“

„Аз ти казах, че ще дойда.“

„Да. И въпреки това се учудвам. Всяка сутрин, когато се разделям с теб, си мисля: днес ще срещне някоя ослепителна красавица или изведнъж ще си спомни, че вечерта трябва непременно да бъде в Лондон, Загреб или Атина, където играе познат артист или актриса.“

„Нито в Лондон, нито в Загреб, нито в Атина има някой, с когото бих искал да се срещам, и единствената ослепителна красавица си ти. Други днес не съм срещал.“

„Колко си мил. — Констънс сияеше. Тя като дете се радваше на комплименти. — Хайде, разказвай с какво се занимава цял ден.“

„Любих се три пъти с жената на един перуански калаен магнат…“

„Аха!“ — Тя се засмя. Обичаше да я дразнят. Но не прекалено.

„Подстригах си косата. Обядвах в италианско ресторантче на улица «Гренел», четох «Монд», ходих в три галерии и за малко не купих три картини, изпих чаша бира в кафе «Флора», след това се върнах в хотела и…“ Той млъкна, защото видя, че не го слуша. Тя не свеждаше очи от младата американска двойка, която минаваше покрай тях към дъното на залата. Мъжът беше висок. Изражението на приятното му открито лице беше на човек, който никога в нищо не се е съмнявал, не е познавал никакви лишения и не си представя, че някъде могат да съществуват хора, които могат да му бъдат врагове или да му желаят злото. Девойката беше бледа висока красавица със смолисти черни коси, с големи тъмни очи, издаващи ирландски или испански произход, движеше се с неподправена грация, тъмното й самурено палто падаше на меки гънки. Тя се усмихваше на нещо, което мъжът току-що й бе казал, беше го хванала под ръка и така минаха покрай бара и масите край прозорците. Изглежда, не забелязваха никого в залата. Но не от неумение да се държат. Те просто бяха толкова заети със себе си, че даже небрежен, мимолетен поглед, необходимост да се види или може би познае нечие лице биха били за тях разточителство, губене на ценни мигове от общуването един с друг.