Ъруин Шоу - Вечер във Византия

„Ти каза, че е умрял“ — каза Крейг.

„Да. Тя се запозна с младия мъж, който ти току-що видя, и престана да се среща с Джарвис. За женитбата им той разбра едва от вестниците. Прочел тази новина, изпуснал вестника на пода, легнал в леглото с лице към стената и три дни по-късно умрял.“

„Красива, трогателна история“ — заключи Крейг.

„И аз мисля така. На погребението един негов приятел каза: Не е ли удивително! В нашия век, в наше време да си способен да умреш от любов на осемдесет и две години“.

„В нашия век, на толкова години.“

„Можел ли е този старец да желае нещо по-хубаво? — попита Констънс. — Осем месеца прекрасен, лекомислен, весел живот и такава благородна смърт. Никакви кислородни апарати, никакво кръжене на лекари около него, никакви тръби и изкуствени бъбреци, никакво преливане на кръв. Само любов. Никой, разбира се, не упрекваше момичето. Само завиждаха на мъжа й. И на стареца. И на двамата. Как странно ти засветиха очите.“

„Мисля.“

„За какво?“

„Ако някой ми донесе пиеса или сценарий с тая история, вероятно бих се заел с него. Само че никой не ми носи.“

Констънс си допи шампанското.

„А защо ти самият не го напишеш?“ — попита тя.

Тя за първи път се опита да му подскаже какво да прави, а той за първи път разбра, че тя знае, че не бива да продължава да живее така.

„Ще помисля“ — отговори той и поръча още шампанско.

Сутринта се разходи по брега на Сан Себастиан. Дъждът беше спрял. Духаше силен вятър, въздухът беше чист, в далечината, в залива, се виждаше висока скала. Вълните се разбиваха в нея и тя приличаше на обсадена крепост. Той прекоси моста над пенещата се разярена река: тук, на земния праг, океанът се сблъскваше със сушата. Спомняйки си местата, познати му от предишни идвания, Крейг тръгна към голямата арена за борба с бикове. Огромна, пуста — тук сезонът беше свършил вече, — тя приличаше на изоставен храм на някакво забравено кръвожадно божество. Вратата беше отворена. Отнякъде се носеха удари на чукове, които отекваха глухо в тъмните ъгли под трибуната.

Той се заизкачва по една пътека и се надвеси над barrera 25 25 Перила (исп.). — Б.пр. . Пясъкът на арената не беше златист, както на други места, а имаше пепеляв цвят. Той си спомни думите на матадора: „Само това развлечение ми остава. Моето единствено поле за игра. Тази вечер, на няколко стотин мили на юг оттук, ще излезе срещу рогата с шпага в ръка, със следи от кръв по яркия костюм, със застинала възторжена усмивка на красивото и младо, и старо, насечено с белези лице. Трябва да му изпрати телеграма: С пожелания за много уши. Abrazo 26 26 Прегръщам те (исп.). — Б.пр. “.

Телеграми по случай премиери. Различни култури — различни клишета.

Би трябвало да изпрати телеграма и на Джак Лотън, страдащ в Бостън от стомашна язва; на Едуард Бренър, прегърнал жена си през раменете на тъмната сцена в Ню Йорк; на Кенет Джарвис, купуващ цветя за деветнадесетгодишна девойка — всеки на своята арена, всеки срещу своите бикове, всеки със свое единствено поле за игра.

На отсрещната страна на арената се появи пазач, облечен в нещо подобно на униформа. Той замаха заплашително към него с юмрук и започна да крещи с тъничък, заповеднически тон, сякаш се боеше да не би Крейг, този побъркан възрастен espontaneo 27 27 Чудак (исп.). — Б.пр. , да скочи през перилата на арената, да руши призрачния ред и да извика на арената бика, който не е тук и няма да го има още два месеца.

Крейг му махна приветливо с ръка — като истински любител на фиестите, който уважава правилата на играта и прави посещение по нейните свещени места — обърна се и излезе изпод трибуната на ослепителната слънчева светлина.

Когато стигна хотела, в главата му бе назряло решение.

На връщане за Франция караше колата бавно, внимателно и не спря на мястото, където предишната вечер за малко не се уби. Когато стигна в Сен-Жан-дьо-Люз, тих в този между сезонен период, той взе стая в един малък хотел, излезе на улицата и си купи топ хартия. Сега съм въоръжен, рече си той. Занесе хартията в хотела. Връщам се към моето поле за игра. През друг вход.

В Сен-Жан-дьо-Люз остана два месеца, работеше бавно и трудно, опитвайки се да пресъздаде историята на Кенет Джарвис, който беше умрял на осемдесет и две години, три дни след като бе прочел във вестниците, че деветнадесетгодишната девойка, която е обичал, се е омъжила за друг. Отначало искаше да напише пиеса, но постепенно историята премина в друга форма, така че трябваше да започне всичко наново. Реши да напише сценарий за филм. Още от първите дни в театъра му се бе налагало да работи с писатели, да предлага изменения, да преработва цели сцени, да добавя нови сюжетни линии, но едно е да работиш над чужди съчинения и съвсем друго — да стоиш пред празен лист хартия, на който само ти си способен да вдъхнеш живот.