Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Констънс го посети два пъти в края на седмицата, останалото време прекарваше сам: седеше дълги часове зад бюрото в хотела, разхождаше се по плажа и пристанището, хранеше се в хотелския ресторант.

Разказа на Констънс за работата си. Тя не изказа нито одобрение, нито неодобрение. Той не й показа написаното. Даже след двумесечен труд нямаше всъщност какво да покаже още — разпокъсани сцени, банални мисли, скици за евентуални последователни кадри, бележки за отделни роли.

В края на втория месец разбра, че не е достатъчно само да разкаже историята на стареца и младата девойка. Не е достатъчно, защото в тази история не оставаше място за него, Джеси Крейг. Не действителния Джеси Крейг, не обстоятелствата, които го заставяха да стои ден след ден зад бюрото в тихата хотелска стая, а неговите убеждения, неговия характер, неговите надежди, неговата преценка за времето, в което е живял. Без всичко това, каквото и да създаваше накрая, щеше да се окаже незавършено, безполезно.

Тогава измисли няколко нови действуващи лица, нови любовни двойки, които засели през лятото в голямата къща на северното крайбрежие на Лонг Айлънд, там смяташе да се развие действието на филма. Премести мястото на действие от Нормандия, защото не я познаваше добре. А Лонг Айлънд познаваше много добре. В числото на героите включи също деветнадесетгодишен внук, прехласнат от първата си любов по непретенциозна девойка, три-четири години по-голяма от него. В стремежа си да придаде на филма по-съвременен вид, добави и четиридесетгодишна двойка, за която съпружеската вярност е остаряло понятие.

Опирайки се на знанията, които беше натрупал в процеса на четене и обработване на чужди пиеси и сценарии, използувайки собствените си наблюдения над приятели, врагове и познати, той се стараеше да покаже героите си в естествени драматични взаимоотношения, така че в края на филма те, без видимото участие на автора, със своите думи и постъпки да разкрият пред зрителите него, Джеси Крейг, неговите представи за това какво значи за американците във втората половина на двадесетия век — млади мъже и жени, мъже и жени на средна възраст и старец, застанал на прага на смъртта, какво значи за тях любовта с всичките интриги, компромиси и унижения, какво значат за тях парите, моралните принципи, положението, принадлежността към определена класа, красотата и липсата на красота.

След два месеца градът започна да се пълни с хора и той реши, че е време да тръгва. Пътят на север, към Париж, беше дълъг. Седнал зад волана, той размишляваше за работата, извършена за тези два месеца, и стигна до извода, че ще бъде щастлив, ако завърши сценария поне за една година. Може би ще бъде щастлив, ако въобще го завърши някога.

Сценарият му отне цели дванадесет месеца. Писа го на части ту в Париж, ту в Ню Йорк, ту на Лонг Айлънд. Щом стигнеше до точка, от която не можеше да се придвижи, той си събираше багажа и тръгваше където му видят очите, сякаш го гонеха. Но през тези пътувания нито веднъж не заспа на кормилото.

Даже когато завърши ръкописа, не го показа на никого. Той, който бе давал мнението си за произведенията на стотици други автори, не можеше дори и да помисли, че някой непознат ще прочете това, което е написал. За него всеки читател бе чужд. Когато изпрати ръкописа да се печата, той не постави никакво авторско име под заглавието. Само написа: „Собственост на Джеси Крейг“. Джеси Крейг, някога считан за вундеркинда на Бродуей и Холивуд и тънък ценител на театралното и киноизкуство. Джеси Крейг, който не знае достоен ли е плодът на едногодишния му труд за вниманието на някой за два часа и който се бои да чуе „да“ или „не“.

Когато постави шестте екземпляра на сценария в куфара в деня, в който отлетя за Кан, на титулната страница под заглавието „Трите хоризонта“ все още нямаше никакво авторско име.

Звънна телефонът. Той замаяно тръсна глава, сякаш изведнъж го бяха събудили от дълбок сън. Още веднъж трябваше да си спомни къде се намира и къде е телефонът. „Аз съм в стаята си в хотел «Карлтън», а телефонът е на масата, от другата страна на креслото.“ Телефонът отново звънна. Погледна часовника си: беше един и тридесет и пет. Той се поколеба, почти реши да не отговаря. Не му се искаше да слуша повече несвързани съобщения от Америка. Но въпреки това вдигна слушалката.

— Здравей, Джес. — Беше Мърфи. — Дано да не съм те събудил.

— Не, не ме събуди.

— Току-що прочетох сценария ти.

— Да?