Корели и неговите две момичета бяха на бара.
— Трябваше да отидем при французите — каза едната от тях. Тя говореше с английски акцент. — Тук е само за старчоци. Средната възраст е четиридесет и пет.
Корели се усмихна, осветявайки залата с блясъка на зъбите си. Крейг се обърна с гръб към бара и започна да разглежда публиката. Натали Сорел беше седнала в далечен ъгъл увлечено разговаряше с един мъж, който бе седнал на облегалката на нейния фотьойл. Крейг знаеше, че тя е толкова късогледа, че не би могла да го види от такова разстояние. Но и самият виждаше достатъчно добре и независимо от това какво каза англичанката, Натали Сорел не можеше да бъде наречена старица.
— Казвали са ми, че баловете в Кан са буйни — продължи англичанката. — Всички чупят чаши, танцуват голи по масите и устройват оргии в плувните басейни. Римската империя в периода на упадъка.
— Така е било едно време, cara 29 29 Скъпа (итал.) — Б.пр.
— отбеляза Корели. Той говореше със силен акцент. Крейг го беше гледал в няколко английски филма и сега разбра, че гласът му се дублира. Не е изключено и зъбите да не са негови. От тази мисъл му стана по-леко.
— Тази вечер е толкова буйна, колкото пиене на чай в дома на свещеник — забеляза момичето. — Защо не направим реверанс, да си вземем довиждане и да си отидем.
— Не е учтиво, carissima 30 30 Скъпа (итал.) — Б.пр.
— възрази Корели. — Освен това тук е пълно с влиятелни хора, които младите актьори не бива да обиждат.
— Ставаш скучен, мили.
Крейг огледа стаята, търсейки да види приятели, врагове, неутрални. Встрани от Натали седеше френската актриса Люсиен Дюлен. Сякаш подчинила се на някакъв инстинкт, тя се бе разположила в самия център на залата, в кръга на постоянно сменящ се почетен караул от млади мъже. Тя бе една от най-красивите жени, които бе срещал. Беше в семпла, отворена бяла рокля; косите й, стегнато прибрани назад, чудесно подчертаваха тънките черти на лицето й и изящната дълга линия на шията й и се спускаха по прелестните й рамене. Тя не беше лоша актриса, но за жена с нейната външност това бе малко. Тя трябваше да бъде поне втора Гарбо. Крейг не се познаваше с нея и не искаше да се запознава, но му доставяше огромно удоволствие да я гледа.
Ето един огромен тлъст англичанин. Беше млад, едва ли имаше повече от тридесет години. И него като Корели го съпровождаха две млади жени. Смееха се истерично на някаква негова шега. Бяха му го показали на плажа. Беше банкер. Говореха, че преди един месец лично той връчил на Уолт Клайн в една лондонска банка, на която бил президент, чек за три и половина милиона долара. Сега бе ясно защо тези две дами се въртяха около него и защо се смееха така на неговите остроумия.
Близо да камината бе застанал Брус Томас и разговаряше с тромав плешив мъж, в когото Крейг позна Хенеси, режисьор на филма, определен за показване на фестивала в края на седмицата. Томас бе снимал филм, който прожектираха вече половин година по екраните на Ню Йорк, а филмът на Хенеси — първото му постижение — се ползуваше с небивал успех в един кинотеатър на Трето авеню. Още отсега се вдигаше рекламен шум, че ще спечели наградата на фестивала.
Йън Уодли — той така и не бе заминал за Мадрид прав, с чаша в ръка, разговаряше с Елиът Стайнхарт и още един мъж — внушителен в тъмния си костюм, с бронзово от загар лице и гъста черна коса, прошарена тук-там. Мъжът му се стори познат, но не можеше да си спомни точно откъде. Уодли щеше да се пръсне в смокинга си, очевидно купуван, когато е бил доста по-добре и по-слаб. Не беше още пиян, но се бе зачервил и говореше бързо. Елиът Стайнхарт го слушаше благосклонно, устните му бяха опънати в лека усмивка. Той бе шейсет и пет годишен, невисок на ръст, лицето му имаше проницателно, хитро изражение, малко ехидно. Беше направил двайсетина филма, които имаха голям успех още в средата на тридесетте, и макар че сегашните критици високомерно го наричаха старомоден, спокойно продължаваше да пуска един след друг успешни филми, сякаш успехът го бе направил неуязвим за клеветите и безсмъртен. Крейг се отнасяше към него със симпатия и уважение. Ако не бе присъствието на Уодли, той би отишъл да го поздрави. Ще отида после, когато остане сам, реши Крейг.
На големия диван седеше Мъри Слоун, критик, пишещ за специализирано киносписание. Пристрастията му клоняха изключително към авангардизма. Най-много от всичко се вълнуваше в затъмнените салони за прожекции. Разговаряше с някакъв непознат. Слоун беше кръглолик, с кафяв загар, непрекъснато се усмихваше и бе толкова влюбен в професията си, че бе прекъснал всякакви интимни връзки с една жена (самият той призна това на Крейг), с която се бе запознал на Венецианския фестивал, само защото не ценяла достатъчно таланта на Бунюел.
Читать дальше