Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Стайнхарт не влиза в сметката — възрази Тейкмън. Той е от старата генерация. Скала, останала след оттеглянето на ледника. Що се отнася до другите двама… — Тейкмън пръхна презрително. — Ялов цвят. Гении за един час. Да, разбира се, от време на време някой успява. Случва се. Те самите не винаги могат да разберат как става това: събуждат се и виждат, че ги е споходило щастието. Аз не говоря за това, приятелю, а за истински професионализъм. Чаплин, Форд, Стивънс, Уайлър, Капра, Хоукс, Уайлдър, ти, ако нямаш нищо против. Макар че ти може би си малко по-особен и е трудно да бъдеш причислен към някоя група. Надявам се, че не се сърдиш, че говоря така.

— Не — отговори Крейг. — За мене говорят и по-лоши неща.

— За всички ни говорят. Ние сме живи мишени. Добре, направихме и много боклуци. Готов съм да призная, макар че не ми е много приятно. Четиристотин, петстотин филма в годината. Шедьоври не се раждат в голям брой, спор няма. Нека да са боклук, нека да са масово производство, но изпълниха своята задача. Това създаде механизма, който сега е на услугите на големите — актьори, сценични работници, декоратори, публика. И още нещо: киното завладя света за Америка. Виждам по лицето ти, че ме смяташ за откачен. Независимо от това какво са писали модните критици-интелектуалци, на тях им се присънва, че цялото човечество ни обича, че ние сме неговите възлюбени, неговите герои. Да не мислиш, че се срамувам от това, че съм бил причастен към това дело? Нищо подобно. Ще ти кажа от какво се срамувам. Срам ме е, че пикахме на всичко. И ако искаш, ще ти кажа кога точно се случи това. Даже и да не искаш, пак ще ти кажа. — Той ръгна Крейг с палец в рамото. — В деня, в който се подчинихме на онези селяндури от Конгреса и казахме: „Да, сър, да, господин конгресмен, да, господа от ФБР, дайте да ви целуна по задника, на вас не ви харесват политическите възгледи на този писател или моралът на онази актриса, или темата на моите бъдещи десет филма, да, сър, разбира се, сър, всички ще ги уволним. Вие само си мръднете малкия пръст и аз ще прережа гърлото на най-добрия си приятел.“ Дотогава ние бяхме щастливците, красавците на двадесетия век, ние пускахме остроумия, на които целият свят се смееше, ние любехме така, че целият свят ни завиждаше за умението ни да любим, ние устройвахме пирове, на които целият свят искаше да присъствува. След това се превърнахме в жалка тайфа хленчещи евреи и се надявахме по време на поредния погром да убият нашия съсед, а не нас. Публиката се увлече по телевизията — и правилно направи. По телевизията ти казват направо, че искат да ти продадат някаква стока.

— Дейвид — прекъсна го Крейг, — лицето ти пламна.

— Как няма да пламне! Успокой ме, Джес, успокой ме. Моят доктор ще ти бъде благодарен. Съжалявам, че дойдох. Впрочем не. Радвам се на случая да поговоря с теб. Аз още не съм свършен човек, независимо от това, което говоря. У мен назрява един план — нещо голямо. — Тейкмън смигна заговорнически. — Нужни са ми талантливи хора. Стара формация. И дисциплина. Капитани, а не ефрейтори. Такива като теб например. Кони ми каза, че ти имаш някаква идейка. Посъветва ме да говоря с теб. Да не го пазиш в тайна?

— Не съвсем — отговори Крейг. — Имам нещо предвид.

— Време е да вървя вече. Позвъни ми утре. Ще поговорим. Парите не са проблем. Дейвид Тейкмън не е от тези, които правят второкласни филми. А сега ме извини, Джес, трябва да си тръгвам. Напоследък започнах да се задъхвам, когато се развълнувам. И моят доктор постоянно ме предупреждава да не се вълнувам. Не забравяй какво ти казах. Утре сутринта. Аз съм отседнал в „Карлтън“. — Той поглади разкошната прошарена перука и се отправи навън с предизвикателна походка.

Крейг погледна след вдървената изправена фигура, промъкваща се към изхода, и поклати глава. Привърженик на проиграни каузи, историк на епохата на упадъка. Все пак реши утре сутринта да му позвъни.

Крейг забеляза, че мъжът, с когото разговаряше Натали Сорел, се изправи, взе чашата й и започна да си пробива път през тълпата към бара. Крейг реши да се възползува от това и тръгна от бара към Натали, но преди да успее да мине и половината разстояние, вратата откъм патиото се отвори и влезе Гейл МакКинън с някакъв нисък мъж с нездрав вид, чието лице се стори познато на Крейг. Около тридесет и пет годишен, с оредяващи невчесани коси, под очите нездрави жълтеникави торбички. Беше в смокинг. Гейл МакКинън беше облякла евтина басмяна рокля, къса, над коленете. Но на нея не изглеждаше евтина. Тя се усмихна на Крейг и бе невъзможно да избегне срещата с нея. По необяснима за него причина му се искаше тя да не го види, че приказва с Натали Сорел. Не бяха се срещали от обяда у Мърфи, но почти не бе излизал от стаята си. Лекуваше простудата.