Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Прекрасно — измърмори Странд.

Почти му се прииска Ромеро да се откаже.

— Изглежда кротък като агънце — продължи Хейзън. — Явно е много интелигентен и буден. Мисля, че ще се гордеем с него. Все едно, заслужава си да опитаме. Казах му, че ще го снабдя с пари за нови дрехи, и той остана доволен. Ромеро има нужда от нашата помощ — той естествено не може да се появи в училището със сегашното си облекло. Направих списък на нещата, които ще носят другите момчета. Имам сметка в „Брукс Бръдърс“ 77 77 Скъп универсален магазин в Ню Йорк, в който се продава предимно мъжко облекло. — Б.пр. и не знам дали ще ти представлява трудност утре да се срещнеш с момчето и да го облечеш прилично.

— Разбира се, че не — отвърна Странд. — Лесли иска тези дни да бъда вън от къщи колкото може по-често.

— Добре. Значи в десет часа пред „Брукс Бръдърс“. Удобно ли ти е?

— Напълно.

— Ще му дам списъка. Секретарката ми го е написала на машина и Ромеро ще ти го покаже. Естествено може да действаш и по свое усмотрение. Аз съм набелязал само основните неща. Според мен петстотин долара ще стигнат, как мислиш?

— Нямам представа.

— Ако трябва да надхвърлиш тази сума, не се колебай.

— Само му предай, че ако си вземе онази футболна фланелка, с която ходеше всеки ден на училище, ще кажа, че никога през живота си не съм го виждал.

Хейзън се засмя.

— Ще му предам. Е, когато имам време, ще дойда в училището да ви видя какво правите. Сигурен съм, че ако не за Ромеро, то поне за теб тази промяна ще бъде добре дошла.

Като затвори, Странд не беше чак толкова сигурен в това.

На другата сутрин Ромеро го чакаше пред входа на „Брукс Бръдърс“, което само по себе си беше изненада. В училище Ромеро почти винаги закъсняваше за часовете. За облекчение на Странд момчето изглеждаше доста прилично. Беше се подстригало и не носеше футболната фланелка, а вместо нея бе облякло някакво омачкано сако, което му бе твърде голямо.

— Ето списъка, сър — рече Ромеро, като влязоха в магазина. За първи път, забеляза Странд, момчето го наричаше „сър“ и той го прие като добър признак. — Мистър Хейзън каза, че вашата дума ще бъде закон.

Тонът му не беше враждебен. Може би, помисли си Странд, Хейзън е бил прав в преценката си за новото отношение на Ромеро.

В магазина, когато Странд поръча голяма пътна чанта и докато му пробваха разни панталони, сака, пуловери и ризи, обувки и чорапи, и едно връхно палто, момчето имаше вид на настръхнало диво животинче. Ромеро не даваше никакви предложения и приемаше мълчаливо всичко, което Странд избереше. Малко беше пораснал през лятото, но никога нямаше да стане висок. Странд се надяваше, че останалите момчета в пансиона не ще се занимават с футбол или с борба.

Странд бе изумен от цените, но успя да закръгли сметката малко под петстотин долара. Съмняваше се обаче, че облеклото на „Брукс Бръдърс“ за петстотин долара или дори за хиляда би успяло да накара Хесус Ромеро с неговото мургаво саркастично лице и трескави, сърдити, бдителни очи да изглежда като момче, чието място е в някакво забутано училище в Нова Англия, подготвяло повече от столетие ученици за Харвард, Йейл, Уилямс и Дартмът.

Докато продавачите изчисляваха сметката, Ромеро се обади:

— Искам да ви помоля за една услуга, сър. Бихте ли им казали да изпратят всичко на вашия адрес, откъдето ще мога да го взема в деня на заминаването си за училище?

— Защо? — попита озадачен Странд.

— Ако ги изпратят у нас, майка ми или брат ми ще ги откраднат и ще ги продадат.

Той го каза без никакъв упрек, като че ли това бе нещо обикновено за всички семейства.

— Мисля, че може да се уреди — отговори Странд и написа адреса си, като увери Ромеро, че ще предупреди жена си за доставката.

— Благодаря ви, сър.

Когато свършиха с покупките, беше дошло време за обяд. На Странд му хрумна, че случаят е подходящ, за да види как се държи Ромеро на маса. Като очакваше най-лошото, той го заведе в едно лошо осветено ресторантче, което, изглежда, се посещаваше предимно от чиновниците и стенографките на голямото учреждение наблизо. В тъмното, помисли си Странд, само аз ще мога да видя какви са маниерите на Ромеро. Но опасенията му се оказаха неоснователни! Ромеро се хранеше като гладно момче, но нито лапаше, нито мляскаше, нито си служеше неправилно с ножа и вилицата. Поради това, което бе казал за майка си, Странд се съмняваше, че приличното му държане на масата се дължи на нея. Вероятно, размишляваше Странд, то беше резултат от продължителното гледане на телевизия, където артистите непрекъснато сядат да ядат и се правят, че цял живот са се хранили в „21“ 78 78 21 — Престижен клуб-ресторант за бизнесмени в Ню Йорк. — Б.пр. . Една точка в полза на телевизията, каза си той.