Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Щом съм могъл да се оправя с теб — каза Странд, — значи ще мога да се оправя и с другите девет зверчета, които ще ми тръснат. Имаме късмет. Някои учители в големите пансиони понякога имат по шейсет момчета.

Джими се засмя.

— Ако някой ти създава неприятности, обади ми се. Ще изнудя Соломон да ме пусне още един ден, ще дойда и ще ги пребия от бой. — Той погледна часовника си. — Е, трябва да вървя. Обещах да върна колата преди края на работното време. — Необичайно за него той се приближи, прегърна баща си и го притисна към себе си. — Моля те, отнасяй се по-сериозно с тях. Дечурлигата могат и светец да уморят.

— След училищната система на Ню Йорк, тук ще съм като на празник — отвърна Странд.

— Нищо не е като на празник в наше време. — Джими стисна ръката на баща си, намръщи се при вида на отлепените тапети и излезе.

След малко Странд чу, че моторът запали и колата потегли. После в къщата стана тихо, тишина, с която, помисли си той, ще трябва да свикне след несекващия шум на Ню Йорк.

По-късно щяха да сервират чай на преподавателите в дома на директора. Регистраторът беше дал на Странд карта на училищния район, за да може да се ориентира в обстановката. При обиколката си той мина покрай едно футболно игрище, където момчетата, които искаха да влязат в училищния отбор и затова бяха дошли по-рано от другите ученици, тичаха през разни маркировки, удряха прикрепени чучела и мятаха топки върху идеално поддържаната буйна зелена трева. Самото училище със своите спални в джорджийски стил и обраслите в бръшлян стени приличаше по-скоро на извънградски клуб, отколкото на учебно заведение и Странд се усмихна кисело на себе си, като го сравни с мръсните здания в Ню Йорк, в които бе преподавал, и с претъпканото, не затревено, прашно игрище на стадиона „Луисън“ в Сити Коледж. Стадионът беше съборен още преди години и Странд, който не изпитваше никаква носталгична привързаност към колежа, не бе стъпвал там, откакто бе завършил, и нямаше представа какви сгради са били издигнати на мястото, където в есенните съботни следобеди дребничките момчета от гетата се бяха състезавали смело, макар обикновено безрезултатно. Сити Коледж нямаше вече футболен отбор. Мерки за икономии. В Дънбъри явно не вземаха мерки за икономии.

Чаят бе сервиран на поляната зад къщата на директора — разлято бяло здание, облицовано отвън с дъски и с колони пред входа. Гостите бяха облечени неофициално и на Странд всичко му напомняше някои от събиранията в Хамптънс, на които Хейзън го бе водил през лятото. Жената на Бабкок, глуповата и мощна на вид, с басмена рокля на цветя и голяма сламена шапка с широка периферия, го разведе наоколо да го представи и той чу невероятно количество имена, и видя повече от петдесет лица, които по-късно трябваше да разпознава. Изненадващо число от гостите бяха или ергени, или стари моми. Знаеше, че Лесли ще отчете това като минус за заведението. За нея да не си женен след двайсет и пет години бе неестествено положение. Странд съжаляваше, че я няма. Тя винаги помнеше имена, а той винаги ги забравяше.

Всички изглеждаха приятни хора, макар че по лицата на мнозина имаше следи от неудачи и примирение със съдбата, особено на по-старите членове от преподавателския състав, а от сковаността на някои свои колеги се досети, че и те са там за първи път и вероятно текучеството в училището е доста голямо. Бабкок, директорът, и жена му го поканиха на вечеря, но той отказа под предлог, че ще намери нещо в града, който бе на по-малко от километър от училището. Стори му се, че по лицето на Бабкок се изписа облекчение. Той явно виждаше достатъчно често подчинените си през учебната година и не бързаше да се захване с проблемите на един непознат полуинвалид, натрапен му от човек, комуто е задължен.

Разходката до града в летния здрач, в който първите повеи на есента бяха изпълнили въздуха с аромата си, бе приятна, а кафененцето, където хапна някакво простичко ядене, беше чисто и приветливо. Нов живот, помисли си той, докато пиеше кафето си в почти празното заведение. На петдесет години съм и започвам всичко отначало.

„Бог да ти е на помощ“, му беше казал Джими.

Поръча си още едно кафе и се върна мислено към седмицата, която вероятно за него дълго време щеше да си остане последната в Ню Йорк.

Хейзън му се обади от кантората и му каза, че е с Ромеро, който горял от нетърпение да замине за Дънбъри.

— Мисля, че няма да ти създава проблеми. Поговорихме си хубаво и той ме изслуша внимателно, като го предупредих, че очакваме от него да се държи прилично в училището. Сега е отвън в приемната… Помолих го да поседи там, докато свърша разговора си с теб. Съобщих му, че е зачислен в твоя пансион, за да можеш да го държиш под око.