Ъруин Шоу - Хляб по водите

Макар никак да не ми е приятно, че трябва да замина без Лесли за Дънбъри, убеден съм, че Каролайн не бива да пътува сама, и й го казах. Тананикането й и привидното й спокойствие ми се сториха фалшиви. Опасенията ми се потвърдиха по възможно най-неприятния начин, когато един ден, като минавах покрай затворената врата на стаята й (Лесли беше излязла), чух хлипане.

Отворих, вратата и видях дъщеря си, свита на земята в един ъгъл, да си удря главата в стената и да плаче. Наведох се към нея, прегърнах я и след малко тя се успокои. Избърса си очите с длан и се опита да се усмихне. „Рядко ми се случва, татко — каза ми тя. — Сигурно е заради дъжда.“

Не по-малко ме безпокои и Лесли. Макар че на пръв поглед изглежда както обикновено и се владее, има някои дребни неща, които са се променили у нея. Винаги е била оправна и уверена в себе си, но през последните дни, които прекарах в Ню Йорк, забелязах, че на моменти става отнесена, нерешителна, снове от стая в стая с няколко книги или нотни листа в ръцете, сякаш не знае какво да ги прави, оставя ги на най-невероятни места, после ги търси като обезумяла, за да ги зареже след това отново в някой ъгъл.

Не съм казвал нито на Лесли, нито на Каролайн, че зная как тя си е счупила носа. Предполагам, че Каролайн би искала да забрави случката, да забрави, че ни е излъгала. Изпитвам ужас, като си помисля какво би направила Лесли, ако знаеше истината. А и все още не мога да твърдя нищо определено за себе си. Ако се случи да видя момчето, което я е ударило, и имам някакво оръжие подръка, боя се, че мога да го използвам.

Ръката на Странд потрепери, той спря да пише и се загледа в последния абзац. Хубавият му почерк изведнъж се бе превърнал в почти нечетливи драсканици. Той остави писалката и се дръпна от бюрото. Осъзна, че времето не го бе имунизирало срещу най-непоносимата ярост, която го обзе за първи път в коридора на болницата, когато Хейзън му съобщи за признанието на Каролайн пред доктор Леърд.

Джими би казал, че се престарава. Родителите са създадени да се престарават. Той стана и отиде до френския прозорец, който се отваряше към градината. В старанието си да се успокои излезе и си пое дълбоко дъх, като вдишваше на големи глътки благоуханния нощен въздух. Съжаляваше, че не е проявил достатъчна предвидливост и не си е купил бутилка уиски.

Погледна небето. Звездите в чистата тъма над него бяха ярки. Луната изгряваше във формата на полумесец и старите дървета в дъното на градината, чиито листа шумоляха от лекия ветрец, хвърляха бягащи сенки по влажната от росата морава. Ако можех да забравя миналото, помисли си той, или поне да се примиря с него, бих могъл да бъда щастлив в това тихо местенце.

На другата сутрин стана рано, за да закуси в трапезарията в централната сграда заедно с останалите преподаватели, но не искаше да се мъчи да свързва най-малко петдесетте различни лица с имената, които бе чул предната вечер. Отиде до града, като се наслаждаваше на свежата утрин и на децата, играещи си с кучета из моравите пред спретнатите къщи, покрай които минаваше по пътя си. Купи си новия брой на „Ню Йорк Таймс“, но само като погледна заглавията, сгъна вестника и го остави за после. Утринта със своето слънце и щедрите, вдъхващи надежда обещания на природата не беше време за тазгодишните новини. Вечерта, с тъгата, която навяваше настъпващата тъмнина, и напомнянето й за тленност и край, повече подхождаше за репортажите от Вашингтон, Иран, Москва, Ерусалим и южното полукълбо.

По обратния път към „Молсън Резидънс“ той се мъчеше да обуздае обичайното си бързо препускане от уважение към съвета на доктор Принз, когато пристигна, завари един огромен негър да седи на стъпалата пред входа. Мъжът — не, помисли си Странд, той не може да е на повече от осемнайсет години въпреки ръста си — учтиво се изправи.

— Мистър Странд? — попита той.

— Да.

— Аз съм Алегзандър Ролинс — каза момчето. — Разпределен съм в този пансион.

Ръкуваха се и Ролинс се усмихна срамежливо.

— Понеже участвам във футболния отбор, спях с останалите от екипа в Уърдингтънския пансион, но реших, че няма да имате нищо против да се нанеса един ден по-рано. Казаха ми, че когато и бащите и майките започнат да се мотаят наоколо, ставала голяма бъркотия.

Той имаше плътен глас и изговаряше думите слято с типично новоанглийско произношение и на Странд му хрумна, че може би трябва да го насърчат да се заеме сериозно с пеене. Ще го сподели с Лесли.

— Разбира се — отговори Странд. — Вие сте в трета стая на последния етаж.