Варлам Шаламов - Хляб

Двете крила на огромната врата се отвориха и в етапната барака влезе раздаващият храната. Застана в широката ивица утринна светлина, отразена от синкавия сняг. Две хиляди очи се устремиха отвсякъде към него: отдолу — изпод наровете, насреща му, отстрани и отгоре — от височината на четвъртия ред, където се качваха по стълба онези, които все още имаха сили. Днес бе ден за сельодка и след раздаващия носеха огромен шперплатов поднос, провиснал в средата от тежестта на камарата от разсечени на две риби. След подноса вървеше дежурният надзирател, облечен с грейнал като слънце къс бял кожух от щавени овчи кожи. Раздаваха сельодката сутрин — през ден по половинка. Как бяха изчислени калориите и белтъчините — никой не знаеше, а и не се интересувахме от такава схоластика. Шепотът на стотици хора повтаряше една и съща дума: опашки. Някакъв мъдър началник, съобразявайки се арестантската психология, се бе разпоредил да се дават едновременно или само глави, или само опашки. Предимствата на едните и на другите биваха многократно обсъждани: опашките като че ли бяха с малко повече месо, затова пък главата доставяше много по-голямо удоволствие. Процесът на поглъщането на храната продължаваше, докато се осмукваха хрилете и се изяждаше вътрешността на главата. Рибата я даваха непочистена и това се одобряваше от всички — нали я ядяхме с костите и кожата. Но появилото се съжаление за главите изчезна: опашките бяха реалност, факт. Още повече, че подносът се приближаваше и наставаше най-вълнуващата минута — какво парче ще ти се падне, нали не можеше нито да го смениш, нито да протестираш: всичко бе въпрос на шанс — залог в тази игра с глада. Човекът, който невнимателно режеше сельодките на порции, не винаги разбираше (или бързо забравяше), че десет грама повече или по-малко, десет грама, преценени на око, могат да доведат до драма, може би дори до кървава драма. Да не говорим за сълзите. Сълзите са често явление, всички ги разбират и не се подиграват на плачещия.

Докато раздаващият се приближаваше, всеки вече бе пресметнал точно кое парче ще му бъде подадено от тази равнодушна ръка. Всеки вече беше успял да се огорчи, да се зарадва, да се приготви за чудо, да стигне до ръба на отчаянието, ако е сгрешил с прибързаните си сметки. Някои затваряха очи, понеже не успяваха да потиснат вълнението си, и ги отваряха едва когато раздаващият ги бутнеше, за да им протегне дажбата риба. Грабваш сельодката с мръсните си пръсти, започваш да я галиш и стискаш бързо и нежно, за да определиш суха или тлъста порция ти се е паднала (впрочем от Охотско море никога не са тлъсти и това движение на пръстите също е в очакване на някакво чудо), и не можеш да се сдържиш да не хвърлиш бърз поглед към ръцете на околните, които също галят и мачкат парченцата риба, без да избързват да излапат тази миниатюрна опашчица. Никой не яде сельодката, а я ближе, ближе и опашката постепенно изчезва между пръстите му. Остават костите, които дъвчеш внимателно, много внимателно, докато също не се стопят и изчезнат. После се заемаш с хляба — петстотинте грама за целия ден се дават сутрин — отронваш от него малки парченца и ги лапаш. Хлябът винаги се изяжда на един път — така никой няма да ти го открадне, да ти го вземе насила, а и ти си слаб да го опазиш. Само не трябва да бързаш, не трябва да пиеш вода, докато го ядеш. Трябва да го смучеш — като бучка захар, като шекерче. После може да си налееш канче чай — топла вода, боядисана с препечена кора хляб.

Сельодката е изядена, изяден е и хлябът, чаят е изпит. Става ти отведнъж горещо и никъде не ти се върви, иска ти се да легнеш, но вече трябва да се обличаш — да се намъкнеш в парцаливата ватенка, която ти е служела за одеяло, да вържеш с връвчици подметките на плъстените си ботуши, ботушите, които са ти били вместо възглавницата, и трябва да бързаш, понеже двете крила на вратата отново са широко отворени и отвъд и ограденото с бодлива тел малко дворче стои конвоят с кучетата…

Ние сме в карантинната, в тифозната карантинна барака, ала не ни позволяват да безделничим. „Подкарват“ ни на работа — не по списъци, а просто на портала отброяват по пет човека. Има един доста сигурен начин всеки ден да попадаш на сравнително изгодна работа. Иска се само търпение и упорство. Изгодна работа винаги е онази, за която заделят малко хора — двама, трима, четирима. Работата, за която взимат двадесет, тридесет, сто души, е тежка, обикновено изкопчийска. И макар никога да не съобщаваха предварително къде ще се работи — арестантът научава, когато вече е на път, — в тази страшна лотария късмет имаха търпеливите. Трябва да се свиваш отзад, в чуждите редици, да се отдръпваш настрани и да се втурваш напред, когато строяват някоя малка група. А за големите отреди най-изгодното е да прехвърлят зеленчуци в складовете, да работят в хлебозавода — с една дума, там, където работата е свързана с храна — бъдеща или настояща, — където винаги има остатъци, парчета, огризки от нещо, което може да се яде.