Варлам Шаламов - Хляб

Строиха ни и ни поведоха по калния априлски път. Ботушите на конвоя бодро шляпаха из локвите. Беше ни забранено да разваляме строя в чертите на града и никой не заобикаляше гьоловете. Краката ни се мокреха, но не обръщахме внимание — не се страхувахме, че ще настинем. Бяхме настивали вече хиляди пъти, при това дори най-страшното, което можеше да ни се случи — белодробно възпаление, — би ни отвело в така желаната болница. По редиците откъслечно шепнеха: „В хлебозавода, чувате ли, в хлебозавода“ — има хора, които винаги всичко знаят и отгатват. Има и такива, които във всяко нещо искат да виждат промяна към по-добро и техният сангвиничен темперамент дори в най-тежки положения винаги намира някаква формула за съгласие в живота. За други, напротив, нещата отиват към по-лошо и те възприемат всяко подобрение с недоверие, като някакво недоглеждане на съдбата. Тази разлика в съжденията малко зависи от личния опит, тя като че ли е заложена още през детските години — за цял живот…

Най-смелите ни надежди се сбъднаха — стояхме пред портала на хлебозавода. Двадесет души, прибрали ръце в ръкавите си, тъпчеха на едно място, подложили гърбовете си на пронизващия вятър. Малко по-настрана конвоят палеше цигари. От малката врата на портала излезе гологлав човек със синя престилка. Той поприказва нещо с конвоя и се приближи до нас. Бавно ни обходи с поглед. Колима прави всеки човек психолог, а той за миг трябваше да съобрази много неща. От двадесетимата дрипльовци искаше да избере двама, които да работят в хлебозавода, в „цеховете“. Тези хора трябваше да са по-силни, за да могат да мъкнат носилките с натрошените тухли, останали след наново иззиданите пещи. Да не бъдат крадци, „апаши“, понеже тогава денят щеше да отиде за разни срещи, предаване на бележки, а не за работа. Трябваше още да не са стигнали до ръба, след което всеки може да стане крадец от глад, понеже в цеховете никой нямаше да седне да ги пази. Трябваше да не са „склонни към бягство“. Трябваше…

И всичко това трябваше да го прочете по лицата на арестантите за миг, веднага да избере хора, да реши.

— Излез — рече ми човекът без шапката. — И ти — подвикна на моя всезнаещ луничав съсед. — Ще взема тези — каза на конвоя.

— Хубаво — обади се онзи равнодушно.

Изпратиха ни със завистливи погледи.

При хората петте чувства никога не действат едновременно с пълна сила. Аз не чувам радиото, когато чета внимателно. Редовете започват да скачат пред погледа ми, щом се заслушам в предаването, макар автоматизмът на четене да се запазва — движа очи по редовете, но изведнъж разбирам, че не запомням нищо от току-що прочетеното. Същото става, когато насред четенето се замислиш за нещо друго — тук вече действат някакви вътрешни превключватели. Народната поговорка „Когато ям, съм глух и ням“ се знае от всички. Може да се добави „и сляп“, понеже функцията на зрението при такова ядене с апетит се съсредоточава в помощ на вкусовото възприятие. Когато напипвам нещо с ръка дълбоко в шкафа и възприятието ми се локализира на върха на пръстите, аз нищо не виждам и не чувам — всичко е изместено от повишеното осезателно усещане.

Така и сега, прекрачил прага на хлебозавода, стоях, без да виждам съчувствените и доброжелателни лица на работниците (тук работеха и бивши, и настоящи затворници), и не чувах думите на майстора — познатия ни човек без шапка, който обясняваше, че трябва да изнесем навън натрошените тухли, че не бива да обикаляме из другите цехове, не бива да крадем, че и без друго ще ни даде хляб — не чувах нищо. Не усещах и топлината на горещия цех, топлината, която толкова липсваше на тялото ми през дългата зима.

Вдишвах миризмата на хляб, гъстия аромат на „самуните“, в който мирисът на топло масло се смесваше с дъха на препечено брашно. Нищожна част от този потискащ всичко друго аромат улавях ненаситно сутрин, притиснал нос до коричката на недоизядената „дажба“. Но тук той ме изпълваше с цялата си сила и мощ и сякаш разкъсваше нещастните ми ноздри.

Майсторът прекъсна бленуването ми:

— Много се зазяпваш — рече. — Да вървим в котелното.

Слязохме в мазето. В чисто преметеното помещение до масата на огняря вече седеше моят другар. Огнярят, със същата синя престилка като на майстора, пушеше до пещта и през отворите в чугунената й вратичка се виждаше как вътре се мятат и проблясват пламъците — ту червени, ту жълти, и стените на котела трепереха от гърчовете на огъня.

Майсторът сложи на масата чайник, канче с мармалад и един хляб.