Разговорът се водеше повечето време от Странд. Когато попита Ромеро какво е правил през лятото, момчето само вдигна рамене и отговори:
— Мотах се.
— Прочете ли нещо?
— Малко. Повечето глупости.
— Какво по-точно?
— Не си спомням заглавията.
Странд беше сигурен, че лъже.
— Единственото нещо, което ме грабна, е „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя“. От някой си Гибън 79 79 Едуард Гибън (1737–1794) — английски историк. — Б.пр.
. Чували ли сте за него?
Той погледна Странд над масата с такова изражение, което у някое обикновено момче на неговата възраст би изглеждало дяволито.
— Да, чувал съм го — отговори Странд, без да доставя удоволствие на Ромеро, като му покаже, че се е подразнил от насмешката му. — Какво ти хареса в него?
— Не съм казал, че ми е харесал. Просто съвпадна с някои от моите идеи.
— Например?
Ромеро извади пакет цигари от джоба си и скъпа на вид запалка. Той предложи цигара на Странд, но когато Странд поклати глава, рече:
— О, забравих, че не пушите. Моите идеи… ами че нищо не е вечно. Старите римляни — те са смятали, че светът е техен, разпореждали са се с всички и са разправяли на хората колко са велики, мислели са си, че оказват страхотно благоволение на нещастните тъпаци от другите страни, като ги правят римски граждани, въобразявали са си, че са големи храбреци и ще изкарат вечно. Истински големите храбреци за мен са варварите, готите, дето не са имали бани, нито пък вомиториуми и не са писали стихове, нито са си губели времето да хвърлят хора на лъвовете, да държат надути речи и да си издигат триумфални арки, които не са носели пурпурни тоги и са произлезли не оттам, откъдето трябва, и са знаели само едно — как да светят маслото на римляните. Те ми допаднаха най-много и аз през цялото време бях на тяхна страна. Мистър Гибън не е писал само история. Той описва и Британската империя два века преди събитията в тази книга, империята, в която слънцето никога не залязва, пише и за тлъстите американци и това ме накара да проумея, че когато му дойде времето, аз ще бъда един от готите. И много хора, които живеят в моя квартал и в квартали, подобни на моя, ще разберат, че също са храбри готи, и ще светят маслото, на когото трябва, нищо, че някои се маскират като мен в пурпурни тоги от „Брукс Бръдърс“.
Това беше най-дългата реч, която Странд бе чувал от него и не можеше да каже, че е в особен възторг, независимо от логиката й и от факта, че далеч по-стари и по-образовани хора от Хесус Ромеро бяха писали горе-долу същото за Гибън, макар и в по-учтива форма.
— Моят съвет към теб, Ромеро — каза той, — е да пазиш подобни идеи за себе си, когато трябва да пишеш есета в часовете по история.
Той се ухили злобно на Странд.
— Не се тревожете, професоре, ще нося пурпурната си тога по всяко време. Не бих искал да ви изхвърлят от работа.
Странд стана, плати сметката и му каза, че ще се видят в училище, където имало разпореждане момчетата да пушат само в сутерена на централната сграда. И при това трябвало да бъдат от горните курсове.
Бог да ти е на помощ, помисли си Странд. Допи кафето си, плати сметката и излезе навън в меката вечер.
Когато се върна в „Молсън Резидънс“, забеляза, че прислужницата, която още не беше виждал, е идвала, оправила е двойните легла и е пуснала пердетата. Трябва да съобщи на Лесли да изпрати голямата им спалня заедно с останалите неща. След ужасната вечер в Тур вече спяха заедно. Нямаше намерение на тия години тепърва да свиква да спи сам.
После седна зад бюрото в дневната на светлината от настолната лампа и се зае да пише в ученическата тетрадка, която си беше донесъл от града.
Започвам нов живот и отсега нататък смятам да си водя дневник. Може би, ако записвам всичко или поне отделни неща, които евентуално биха могли да се подредят в някаква система, ще разбера по-добре какво става с мен. Всичко се променя, връхлитат ме разнообразни събития. Времето ми тежи и вече усещам годините си. Ако историята е средство да разбереш миналото, то едно всекидневно водене на малки бележки за настоящето може да ти помогне да проумееш донякъде бъдещето.
Настъпи момент на раздели. Най-напред Елинор замина щастлива при новия си съпруг и новата си професия, като само с една бърза целувка и махване на ръката напусна града, в който се е родила и израснала. После се сбогувах с Каролайн, при нея липсваха изблици на щастие. Вървяла добре, казва докторът. Върви към какво? Тъй като още носи превръзки, не може да се каже как ще изглежда, когато накрая ги свалят. Външно е спокойна, чух я да си тананика весело, докато си събираше багажа и се готвеше за пътуването си в Аризона, Лесли ще я придружи, за да й помогне да се настани, въпреки че Каролайн не е в особен възторг от тази идея.
Читать дальше