Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Какво? — Коленете на Странд изведнъж се подкосиха.

— Наистина са седели в кола — продължи сериозно Хейзън, — но не на път. А близо до плажа. Сами. Той се опитал да я съблече, тя се опънала и той я ударил.

— О, боже!

— Мръсна свиня. Никога повече няма и да си помисли да го повтори — заяви мрачно Хейзън. — Вчера го смазах от бой. — Той вдигна превързаната си ръка. — Изкълчих си две кокалчета. Струваше си. Отидох при баща му и казах, че ако някога видя сина му отново да се мярка около Хамптънс, ще го унищожа. Нещастният човечец знае, че мога да го направя. Освен това той ще плати за болницата и операцията. — Хейзън се усмихна мрачно на тази своя победа в преговорите. После лицето му отново стана сериозно. — Спорих със себе си дали да ти кажа, или не, и накрая стигнах до извода, че трябва да го знаеш.

— Благодаря ти — отвърна глухо Странд. — Разбира се.

— Мисля, че не трябва да казваш на никой друг. Особено на Джими. Току-виж, реши, че трябва да предприеме нещо, и един бог знае до какво може да доведе това. Въпросът с младия господин Джордж е уреден и най-добре е да не му се обръща повече внимание. За него трябваше да се погрижа аз. Аз поканих това лайно в дома си, той се запозна с Каролайн при мен, така че трябваше да взема необходимите мерки и ги взех. Извинявам се на теб и на цялото ти семейство.

— Няма нужда от извинения.

Най-после Странд намери стол пред една затворена врата и разтреперан, се отпусна на него, с усещането, че го заливат вълни на безсилен гняв. Ако момчето се мернеше пред очите му в този миг, той щеше да се нахвърли отгоре му и щеше да се опита да го убие, макар че никога не се беше бил през живота си, а и все още нямаше достатъчно сили, за да нарани дори едно коте. Но въпреки, че съзнаваше това, той се почувства унижен и засрамен, тъй като наказанието, което му принадлежеше по право, му бе отнето.

— Добре ли си? — попита загрижено Хейзън и се наведе към него. — Бял си като платно.

— Не се безпокой за мен — отвърна прегракнало Странд. — Просто ме остави за малко сам, моля те.

Хейзън го изгледа продължително и се върна в чакалнята.

Странд още седеше там и се мъчеше да овладее треперенето на ръцете си, когато доктор Леърд се появи по коридора. Той се спря, щом го съзря.

— Всичко е наред, мистър Странд — успокои го той. — Получи се идеално. Ще свалят дъщеря ви всеки момент.

— Благодаря ви — промълви Странд, без да става от стола. — Другите са в чакалнята. Моля ви, предайте и на тях.

Докторът го тупна по рамото — жест, който нямаше нищо общо с чувството за дълг на най-добрия в професията лекар, и влезе в чакалнята.

Странд още беше там, когато откараха Каролайн покрай него към стаята й. Той стана и я погледна. Онази част от лицето й, която успя да зърне, — а то бе почти цялото покрито с превръзки, — изглеждаше спокойна като на заспало и щастливо дете.

Разплака се, без да разбере.

Той седеше сам на светлината от настолната лампа със зелен стъклен абажур на голямото бюро в гостната на „Молсън Резидънс“, общежитието на територията на училището „Дънбъри“, за което регистраторът му бе дал ключовете. Джими го беше докарал от Ню Йорк с кола, взета на заем от негов приятел. Джими не остана с особено приятно впечатление от скърцащата стара дървена къща, която, доколкото можеше да се предвиди, щеше да бъде домът на неговите родители през останалите години на бащината му кариера. Жилището на директора на пансиона бе доста просторно, отделено с дълъг тъмен коридор от стаите на момчетата в другата част на къщата, но мебелировката бе оскъдна и безлична, а и доста поовехтяла.

— Е, не е кой знае колко разкошно, а, тате? — забеляза Джими, като внесе багажа на Странд.

— Ще изхвърлим повечето неща — отвърна Странд. — Майка ти ще изпрати доста от нашите вещи и съм сигурен, че когато тя пристигне, ще го направи по-уютно.

Лесли бе в града, тъй като не можеха да оставят Каролайн сама, докато главата й бе омотана с бинтове. Доктор Леърд бе дал гаранция, че Каролайн ще изглежда прилично и ще може да пътува след две седмици, когато трябваше да замине за Аризона за началото на срока, и Лесли реши да я придружи.

— Да можех да остана да ти правя компания, тате — каза Джими. — Ужасно неприятно ми е, като си представя, че цели две седмици ще се щураш съвсем сам в този хамбар.

— Няма да съм сам — отвърна Странд. — Момчетата трябва да се явят вдругиден.

— Колко са дечурлигата?

— Само девет.

— Бог да ти е на помощ, тате.