Ъруин Шоу - Хляб по водите

Странд пусна нервно радиото. Предаваха вечерните новини. Бяха лоши, репортажи от хаоса. Спомни си една реплика от пиеса на Сароян: „Без почва под краката. До самото дъно.“ Изключи радиото и включи телевизора. Прозвуча тенекиен смях и той изгаси апарата, преди образът да се е показал върху трептящия екран.

Обиколи апартамента като някакъв призрак. Искаше му се да погледа албума, в който пазеха семейните снимки: двамата с Лесли на сватбата си, Каролайн в бебешка количка, Елинор с четвъртита академична шапка и наметало и с току-що получена диплома в ръка. Джими на колело. Но албумът беше прибран при другия багаж. Изведнъж апартаментът му стана непоносим. Отиде в кухнята, където Лесли отваряше консерви.

— Хайде да отидем да вечеряме навън — предложи той. — Искам да погледам други хора тази вечер.

За миг Лесли го изгледа странно, после остави отварачката за консерви, която държеше.

— Разбира се — отвърна тихо тя. — Можеш ли да почакаш само да си измия косата?

— Не съм гладен. Мога да почакам.

Винаги когато беше разтревожена, Лесли си миеше косата. Той осъзна, че спокойствието й е маска, която тя си слага заради него. Но ненавиждаше шума от сешоара й. Приличаше на бръмченето на зловещите мотори, които чуваше в сънищата си.

— Ще те чакам в „О’Конърс“. — „О’Конърс“ бе барът на ъгъла на тяхната улица. Той ходеше в него само два-три пъти годишно, когато имаше да съобщава неприятни новини вкъщи и искаше да отложи момента.

Лесли се приближи до него и го целуна по бузата.

— Не се поддавай на меланхолия, моля те, миличък — каза тя.

Но той само отвърна:

— Бих пийнал нещо. А вкъщи няма какво. Джими сигурно е правил доста шумни купони, докато ни е нямало.

— Едва ли са били чак толкова шумни. Ние не оставихме повече от половин бутилка скоч, когато заминахме за Европа.

— И така да е — рече Странд със съзнанието, че прекалява.

На излизане чу шуртенето на водата в банята. Когато Лесли дойде един час по-късно в „О’Конърс“, той седеше сам в празното барче и първата му чаша скоч беше още почти пълна.

Вечеряха в един ресторант наблизо, който по-рано им харесваше. В ресторанта, имаше две други двойки и собственикът, който ги познаваше, им каза:

— Догодина през август ще затворя. В Ню Йорк е отвратително през август.

След ястията, които бяха яли във Франция, храната им се стори безвкусна, а Лесли намери един дълъг косъм в салатата си.

— За последен път стъпвам в този ресторант — заяви тя.

„Последен“, помисли си Странд, започна да става една от най-употребяваните думи в нашия речник.

Щом отвориха вратата на апартамента, чуха, че телефонът звъни. Когато започне следващата война, хрумна му на Странд, докато бързаше да вдигне слушалката, сигурно ще ми го съобщят с този скъсващ нервите звън. „Бедствие. Американската телефонно — телеграфна система ви поднася своите почитания.“ Но беше Елинор.

— Побърках се — рече Елинор. — Цяла нощ звъня. После се обадих на Ръсел в къщата на Острова, като си помислих, че може да сте там, и той ми каза за Каролайн. Къде бяхте? Тя добре ли е?

— Много добре, много добре — отвърна Странд, мъчейки се да не допусне ядът да се долови в гласа му. — А ти къде си?

— В моята квартира. Едва тази вечер се прибрах. Искам да дойда.

— За какво? — попита злобно Странд.

— Татко, моля те, не се сърди. Нищо не съм направила, само се омъжих. Може ли да дойда?

— Ще попитам майка ти. — Той се обърна към Лесли. — Елинор се обажда. Искаш ли да я видиш тази вечер?

— Разбира се. Попитай я дали е вечеряла. Мога да й приготвя нещичко.

— Ще те чакаме — каза Странд. — Но майка ти иска да знае дали си вечеряла. Ако не си, тя ще ти спретне нещичко.

Елинор се засмя.

— Милата ми майчица. Първо ще нахрани зверовете, после ще задава въпроси. Кажи й да не се безпокои. Качила съм два килограма от сватбата насам.

Странд затвори.

— Яла е — каза той на Лесли.

— Обещай ми, че няма да й викаш — помоли го Лесли.

— Нека мъжът й да й вика — отвърна Странд. — Аз нямам сили.

Той взе някакво списание и отиде в кухнята, където единствено в целия апартамент светлината бе подходяща за четене, седна на масата и се загледа в карикатурите, които не изглеждаха смешни под ярките неонови лампи, монтирани от Лесли, когато бе разбрала, че се нуждае от очила за шиене и четене.

— А сега — каза Лесли — разправяй отначало.

Тримата седяха във всекидневната, където беше почти тъмно, тъй като всички лампи в стаята, с изключение на една, бяха опаковани. Елинор ги попита как е самочувствието на сестра й.