Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Няма да позволя терасата на Ръсел Хейзън да заприлича на предната веранда на някой старчески дом — възрази той.

Дори се обръсна. За първи път се поглеждаше в огледало след злополуката, както наричаше случката в себе си. Беше блед и много слаб, очите му изглеждаха огромни на изпитото лице и приличаха на две въпросителни, очертани с черно мастило. Докато беше на легло, мистър Кетли го бръснеше през ден и не се нуждаеше от огледала.

Обличаше се с бавни и внимателни движения, съзнавайки, че костите и артериите в обвивката от застрашена плът са крехки. Но все пак нали се движеше. Лесли стискаше ръката му, докато слизаше по стълбите, хванал се за перилата, а мистър Кетли вървеше с лице към него, сякаш се боеше, че изведнъж ще политне напред и ще трябва да го хванат.

Легна на терасата в един шезлонг, повдигнат върху възглавници, с одеяло върху коленете, изпълнен с благодарност към топлото слънце и бриза от океана. Всичко му се струваше съвсем ново — малките бели облачета по лятното небе, цветът на морето, въздухът в дробовете му. „Вън от опасност сте — му бе казал доктор Колдуел. — Ако внимавате.“ Да внимава, му бе обяснил доктор Колдуел, означаваше да не се качва по стълбите повече от веднъж на ден, да се храни умерено, да се въздържа от алкохол, секс и тревоги и най-важното, да не се вълнува. Странд обеща да внимава. „Ще си поставя за цел да хвана тен — бе заявил той на доктор Колдуел — и да не се вълнувам.“

Каролайн му разказа как всички говорели за неговия кураж. Той не я попита кои всички, не се чувстваше нито смел, нито страхлив.

Като лежеше така, а Лесли седеше до него, хванала ръката му, изведнъж осъзна, че в продължение на много седмици се е интересувал само от себе си.

— Разправи ми всичко — помоли той Лесли, — за всички. — Сякаш току-що се връщаше от дълго пътешествие до някакво място, откъснато от целия свят. Долината на сенките. Дали може да я достигне Уестърн Юниън 65 65 Радиокомуникационна мрежа в Щатите. — Б.пр. , сателит или човешки глас? — Първо за теб. Какво става с уроците ти?

— Оправям се някак си с тях — отговори уклончиво Лесли.

— Как?

— Събрах ги всичките в един ден — отвърна тя. — През лятото е лесно. Толкова много хора са извън града.

Той кимна.

— Как е вкъщи?

Добре — рече Лесли. — Мисис Къртис бърше прахта три пъти седмично.

— А Каролайн?

Лесли се подвоуми.

— Вчера разбра, че са я приели в Аризона. Нямало да отиде, ако ти не си съгласен.

— Съгласен съм.

— Престана да играе тенис. Подари всичките си дрехи за тенис и ракетата на една приятелка.

— И защо го е направила?

— Било й омръзнало да играе. — Лицето на Лесли беше сериозно и тя се извърна на другата страна, докато говореше. — Според мен просто омилостивява боговете. — Гласът й звучеше глухо. — Отказа се от това, което обича, в замяна на нещо по-скъпо… да продължавам ли да ти обяснявам?

— Не.

Известно време мълчаха, ръката на Лесли почиваше в неговата. Всяка възраст изисква своята своеобразна саможертва, помисли си той. Ако умре, дъщеря му дали ще си поиска обратно хубавите бели къси панталонки, памучните блузи и ракетата, разочарована от боговете? Каква атавистична набожност я бе подтикнала към това трогателно и смешно детско отричане?

— А Джими? — попита Странд. Ако и Джими се е отказал от китарата си, как ли ще я оценят боговете спрямо тенис ракетата?

— Той е в Ню Йорк — отвърна Лесли. — Имаше уговорка да се види с Хърб Соломон. Ако щеш вярвай, Джими се притесняваше сам да се обади на Соломон и Ръсел уреди срещата.

— Може би трябва да сключим договор с Ръсел за една година да стане главен управител на цялото семейство — каза Странд. — Чудя се как сме се оправяли досега без него.

— Радвам се да видя, че се възстановяваш — рече Лесли. — Започваш да си връщаш чувството на неблагодарност.

— Достатъчно благодарен съм. — Странд помълча, преди да продължи. — Поне така ми се струва. Трябва да му благодариш от мое име заради всички. Той ме прекъсва всеки път, щом помисли, че се каня да заговоря за това.

— Знам. Не дава и да се спомене. Аз се опитах един-два пъти. Отряза ме. Не разбрах дали се разсърди, или се смути.

— Каза ли ти, че е дал хиляда долара на Конрой и златна гривна на Линда Робъртс, дето ме измъкнаха от морето?

— Не — отвърна Лесли, — но те ми казаха.

— Не ти ли се струва странен този начин да даваш компенсация на хора, които все пак са рискували живота си, за да спасят един сравнително непознат човек?