Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Не. Но новината е хубава.

— Разбира се, че е. Но това означава, че ще трябва да мислите до края на живота си. Ако приемете сериозно думите им. — Хейзън говореше почти обвиняващо. — Което значи, че няма да се върнете на старата си работа през септември, сякаш нищо не е било.

Странд потисна една въздишка. Знаеше си, че някой ден, и то не чак толкова далечен, му предстои и това, но беше използвал привилегията на всеки инвалид да го отложи малко.

— Не съм убеден — продължи Хейзън, — че инвалидната пенсия на една нюйоркска гимназия ще бъде кой знае колко голяма, особено при сегашната инфлация.

— Колкото таксата за метрото — каза Странд.

Точно. Не исках да отварям дума за това толкова скоро, но имам някои съображения… — Той махна неопределено с ръка. — Позволих си да говоря за вас с директора на едно малко училище в Кънетикът. Дънбъри. Намира се на около два часа път от Ню Йорк, на север от Ню Хейвън 64 64 Град в щата Кънетикът, където се намират Йейлският университет и други прочути учебни заведения. — Б.пр. . Баща ми направи няколко щедри дарения на училището приживе, а после и в завещанието си. Беше завършил колеж заедно с този, който стана директор и много го уважаваше. Сега синът му е директор и е готов да приеме благосклонно всякакви предложения от моя страна. Училището е малко — около четиристотин момчета. То се ръководи по старата система, която одобрявам. Може би точно то ще бъде подходящо и за вашия приятел Хесус Ромеро. Там ще можете да го държите под око.

— Никога нищо не забравяте, а Ръсел? — възкликна Странд с искрено възхищение.

Хейзън пренебрегна комплимента, като сви нетърпеливо рамене.

— Класовете са малки и няма да имате много работа — продължи той. — Около дванайсет часа седмично, поне първия срок, така ми каза директорът. С работата дават един стар удобен апартамент, което в днешно време е по-добро и от заплата, много по-добро. А когато споменах на директора — името му е Бабкок, чудесен човек между другото, сигурен съм, че ще ви допадне — за жена ви, той сподели, че отдавна искал да въведе курс по музика и бил убеден, че тя ще бъде изключително полезна. Освен това животът в едно тихо училищно градче е много по-спокоен, отколкото при постоянната борба в Ню Йорк. Уморявам ли ви?

— Малко — призна Странд.

— Просто защото няма много време за губене, затова — извини се Хейзън. — Учебните занятия започват само след два месеца и преподавателите трябва да бъдат уточнени. И още нещо. Бабкок ще ходи на гости на свои приятели в Монток другата седмица и ще може да се отбие тук, за да си поговорите, което ще ви спести едно пътуване до Кънетикът.

— Всичко звучи много обещаващо — рече уморено Странд. — Разбира се, първо ще трябва да поговоря с Лесли.

— Аз вече говорих с нея — рече Хейзън. — Тя одобрява с цялото си сърце.

— На мен нищо не ми е казвала — отвърна Странд. — А може и да е казала, но аз не си спомням. Много неща не си спомням тези дни, нали разбирате.

— Това ще се промени — вметна уверено Хейзън. — Както и да е, тя пожела първо аз да ви го съобщя. Не искала да ви влияе прекалено много.

Странд кимна.

— Откакто излязох от болницата, тя се държи с мен, като че ли съм направен от стар порцелан.

Хейзън се засмя.

— Забелязах. Но когато се оправите, и това ще се промени, както всичко друго. Ще започнете да ставате от леглото и да се движите сам и няма да повярвате колко различен изглежда светът.

— Не, благодаря, стига толкова изненади.

Когато Хейзън излезе от стаята, той си позволи лукса да изпусне една въздишка, която бе потискал, докато човекът беше там. „Ще трябва да мислите до края на живота си“, каза Хейзън. Освен всичко друго това означаваше и за пари. Постоянно и винаги — за пари. Знаеше, че това, което се беше случило с него, е много скъпо, ала за първи път от трийсет години и нещо не питаше кое колко струва. Но сметката скоро ще му бъде представена и ще трябва да я плати. Отново въздъхна.

Затвори очи и се унесе в дрямка. Когато се събуди, смътно си спомняше, че Хейзън беше идвал в стаята и споменал за някакво училище. Но не се сещаше нито как се казва училището, нито къде се намира, нито името на човека, който щеше да дойде да говори с него, нито дали Хейзън го осведоми за заплатата. Отпусна се назад и пак задряма.

Сутринта, когато доктор Колдуел му каза, че може вече да слиза долу, той настоя да се облече, макар Лесли да се опита да го убеди, че ще бъде по-лесно само да си наметне един халат върху пижамата.