Ъруин Шоу - Хляб по водите

Повдигна глава и забеляза, че някой тича към брега и носи нещо. След миг осъзна, че това е Линда Робъртс и че мъкне намотано въже. Видя я как се гмурна във вълните и я изгуби от погледа си.

После изведнъж течението пусна двамата мъже. Конрой дишаше на пресекулки.

— Окей — рече той, — вече сме вън от него. Само запазете спокойствие.

Той започна да тегли Странд бавно към брега и с всяко загребване дишаше все по-тежко. Няма да успеем, помисли си Странд, и двамата ще се удавим. Искаше да каже нещо на Конрой, но не можеше да говори. После се чу цопване във водата до тях и Конрой протегна ръка. Беше въжето, което им хвърли мисис Робъртс, влязла до кръста във водата. Странд беше сигурен, че е стоял с часове във водата, а брегът изобщо не се приближаваше, но поне не се и отдалечаваше повече.

— Сега вече ще успеем — рече Конрой като хвана въжето.

Ръката му, която държеше Странд, сякаш доби нова сила. Мисис Робъртс бавно задърпа въжето. Сантиметър по сантиметър, милиметър по милиметър те се приближаваха до мястото, където стоеше тя. Когато стигнаха до нея, двамата с Конрой изтеглиха Странд през прибоя и най-накрая той се намери легнал на грубия пясък до самия бряг, като се мъчеше да се усмихне на мисис Робъртс, чиято тънка рокля бе прилепнала за кокалестата й фигура. Но лицето му сякаш се беше вкаменило и той не можеше да се усмихне.

Конрой се свлече до него със затворени очи, като дишаше тежко.

— Попаднали сте на подводно течение — каза мисис Робъртс и отмахна, мократа коса от очите си, а гласът й звучеше, сякаш говореше по телефона отдалече и връзката беше лоша. — Тези течения не са постоянни и са една от основните атракции на това крайбрежие.

После Странд загуби съзнание. Когато дойде на себе си, усети, че нечие лице се беше надвесило над неговото, нечии устни бяха притиснати до неговите и вкарваха топъл дъх в устата му. Целувката на живота. Изразът се въртеше глупаво в главата му. Мисис Робъртс се изправи. Тя сякаш се носеше над него, някъде между небето и земята, в червена мъгла. Конрой също се понесе над него в някаква червена мъгла.

— Жив е — чу той Конрой, пак като по телефона при лоша връзка.

Най-ужасната болка, която беше изпитвал през живота си, разкъсваше гърдите и раменете му и той не можеше да диша.

— Конрой — едва чуто промълви той, — боли ме. Боли ме тук… — Той успя да посочи гърдите си. — Боя се, че…

След половин час вече беше в интензивното отделение на болницата в Саутхамптън, доктор Колдуел стоеше надвесен над него и говореше на някого, когото Странд не можеше да види.

— Сърдечен…

„Един мъж точно на твоите години“ — беше казал доктор Принз…

След това дълго време нито чуваше, нито си спомняше нещо.

Гласовете станаха по-ясни. „Тя говори глупости понякога, но трябва да ви кажа, че никак не е глупава.“ Целувката на живота. Започна да различава някои лица. Отделните личности се смесваха. Позна себе си. Светът дойде по-близо.

Минаха две седмици, преди да излезе от болницата. Доктор Колдуел се оказа много способен. Доктор Принз дойде от Ню Йорк със сериозен вид. Един голям специалист по сърдечни болести, повикан от Хейзън, долетя с вертолет от града и даде надежда. Лекарите проверяваха, изследваха и си шепнеха в коридора. Конрой, навигаторът с пепеляво лице от дълбините, помагаше при превозването. Елинор бе отменила пътуването си до Гърция и живееше в къщата с Джими. Лесли бе започнала да пътува до Ню Йорк и обратно, когато най-страшното бе минало, за да може да продължи уроците си и да бъде с Каролайн, докато тя полага последните си изпити.

Болката беше преминала вече, но Странд още се чувстваше толкова слаб, че с голямо усилие повдигаше дори ръцете си. Хейзън го откара в голямата крайбрежна къща, където двамата с мистър Кетли го качиха на ръце в спалнята.

Всички лекари го предупредиха, че има нужда от почивка, от дълга почивка. Беше се оставил в ръцете им като бебе, позволявайки на другите да решават вместо него. Не мислеше за бъдещето, а приемаше всичко, каквото му кажеха и каквото му даваха за ядене, лекарствата, които му предписваха да пие, и климатичната инсталация в голямата спалня на втория етаж с изглед към океана, където можеше да съзерцава картината на Реноар. Беше изтощен, но благодарен на всички и не си правеше труда да говори.

Можел да живее и до сто години, му казаха лекарите, ако се грижи за себе си. Винаги бе мислил, че се грижи за себе си. Никой не му бе казвал за подводните течения, нито за злата сила на океана. На масичката до леглото му имаше писмо от Джудит Куинлан. Не го беше отворил. Чудеше се дали е успял да благодари на Конрой и на Линда Робъртс, задето му бяха спасили живота. Ще има достатъчно време, когато силите му се възстановят. Не беше свикнал да боледува, но се отдаде на това състояние със смътно удоволствие. За известно време нямаше да носи отговорност за тялото си.