Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Хайде, хайде — прошепна. — Няма нищо. Нищо ти няма.

Каролайн отвори очи, лицето й беше сковано от страх.

— Ох, татко — извика тя и се вкопчи в него.

— Просто си сънувала нещо лошо — каза той. — Аз съм тук. Няма нищо страшно.

— Ох, татко — заплака тя, — те ме нападнаха с ножове, смееха се, а аз нищо не можех да направя. Как ли не се мъчих…

— Шшт, шшт!

— Толкова ме е страх. — Тя го стискаше здраво.

— Няма от какво да се страхуваш. На всеки може да се случи да сънува нещо идиотско от време на време.

— Не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Няма да си отида. Опитай се пак да заспиш.

— Не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл. — Изведнъж тя се засмя. — Брадата ти боде.

— Извинявай.

— Много ми е приятно дори — каза тя сънено и след миг отново заспа.

Той седя дълго, като я стискаше в прегръдките ей. Когато се увери, че спи спокойно, внимателно я сложи да легне, зави я, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Чу стъпки по стълбището и видя Джими да се качва с китарата си.

— Привет, тате. Какво обикаляш по никое време?

— Колко е часът?

— Минава три — Отговори Джими. — Изкарахме страхотна вечер. Случило ли се е нещо?

— Нищо. Каролайн сънувала някакъв кошмар.

— Това е от моята музика — засмя се Джими. — Не знаех, че има чак такава сила. Сега добре ли е?

— Напълно.

— Горкото момиче — каза Джими. — Е, лека нощ. Приятно спане.

Но Странд дълго не можа да заспи. Сега шумът на океана му се струваше зловещ, а равното, дишане на Лесли — несигурно и крехко и до болка скъпо за него в тихата чужда стая, където се бяха любили, но която не беше вече така недостъпна.

Събуди се късно сутринта, беше сам и се чувстваше уморен и неотпочинал. Когато слезе долу, мистър Кетли му каза, че всички са на тенис корта. Не беше гладен, затова изпи само чаша кафе. Денят бе задушен и той реши да се възползва от отсъствието на другите и да се изкъпе в океана, за да се разсъни.

Когато слезе по бански с хавлията си, терасата и плажът бяха още пусти. Морето не беше много бурно, имаше само малки вълни, които се къдреха и се разбиваха на десетина метра от брега. Странд съблече хавлията и запристъпва по белия ситен пясък към водата. Влезе дотам, докъдето се разбиваха вълните, водата беше студена и стигаше почти до кръста му. Вече се беше събудил почти напълно и му беше приятно да стои така и вълните да го обливат. Поплува малко, като си мислеше: „Трябва да се запиша в Християнския младежки съюз 61 61 Религиозно-благотворителна организация, която се занимава с пропагандирането на религията сред младежта, особено сред юношите разполага с клубове, общежития, и др. — Б.пр. и да плувам поне три пъти седмично — ще ми бъде от полза.“

Когато почувства, че ръцете му се поумориха, стъпи върху гладкия пясък и тръгна да излиза. Но откри, че не може да направи нито крачка към брега. Водата се въртеше около него и му беше трудно дори да стои. После изведнъж изгуби почва под краката си и течението бавно и безмилостно го понесе навътре. Помъчи се да не изпада в паника, но заблъска лудо с ръце, за да се пребори с течението. Никога през живота си не се беше чувствал така уморен и започна да гълта вода. Нямаше смисъл да вика, нямаше кой да го чуе. Погледна към голямата къща, която се намираше толкова близо до него, но в която нямаше признаци на живот.

Тогава видя Конрой да излиза на терасата с вестник в ръка. Той седна и разтвори вестника, без да поглежда към брега.

— Конрой! — успя да извика Странд. — Конрой!

Видя как Конрой започна да се оглежда озадачено, сякаш не можеше да определи откъде идва гласът. После забеляза Странд, който махаше като обезумял, неспособен да вика повече, и се мъчеше да държи главата си над водата.

Конрой се обърна и замаха към къщата, после хукна към плажа, смъквайки пуловера си в движение. Беше по бермуди и бос. Гмурна се и заплува към Странд. Когато стигна до него, му каза с учудващо спокоен, равен глас:

— Без паника, мистър Странд. Само се обърнете по гръб и се дръжте над водата. Аз ще ви хвана. — Правата му коса беше залепнала за черепа, а ръцете му бяха слаби и бели.

Странд се обърна по гръб. Слънцето блестеше в очите му през мъгла от пяна. Усети, че ръката на Конрой го държи под брадата. Конрой плуваше със свободната си ръка бавно, много бавно, но не към брега, а успоредно на него. Течението ги отнасяше все по-навътре в морето. Странд дишаше тежко, поемайки болезнено въздух и вода. Брегът се отдалечаваше все повече и повече…