Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Вярно е, че Сити Коледж не е заобиколен от прерия — отбеляза Странд, — но училището е добро и евтино и ще си живее вкъщи. — Той реши да разпита дъщеря си, когато останат насаме.

— Парите може и да не са чак такъв проблем — рече Хейзън. — Винаги съществува възможност за стипендия.

— Не и при нейните оценки. Елинор получи стипендия, но на Каролайн не й върви много учението, макар че го казвам като неин баща.

— Тя спомена нещо друго, което може да бъде от полза — добави Хейзън. — Напоследък все по-често дават стипендии на жени спортистки…

— Тенисът й може да е добър за Сентръл Парк, но тя самата знае, че не би могла да постигне нищо с него…

— Не става дума за тениса й — обясни Хейзън. — Съгласен съм с вас. Но аз забелязах колко е пъргава. Тича изключително бързо. Попитах я дали е участвала някога в надбягване и тя ми каза, че миналия месец е спечелила бягането на сто метра на спортния празник на училището.

— Да — потвърди Странд. — Спомням си. И все пак… спортният празник на едно малко частно училище…

— Попитах я дали са й засекли времето и излезе, че е пробягала стоте метра за четиринайсет секунди. За момиче, което не е тренирало и няма специална подготовка, това е просто забележително. При добра подготовка тя може да достигне до олимпийското време. Жалко, че в нейното училище няма програма за между училищна интеграция, иначе много добри училища биха изявили желание да я вземат. Познавам човека, който се занимава с обществените връзки на едно учебно заведение, наречено Тръскот Коледж — то е в Аризона, която се намира достатъчно на запад, — и вярвам, че ако моят приятел каже, че аз съм набелязал добър кандидат за техния отбор, би могъл да накара катедрата им по физическо възпитание да се заинтересува. Училището има силно застъпен селскостопански профил.

— Споменахте ли нещо от това на Каролайн? — попита разтревожено Странд, предусещайки как пред него ще се изпречат огромни семейни усложнения.

— Не — отговори Хейзън. — Сметнах, че ще е по-разумно да поговоря първо с вас и с майка й, преди да съм събудил у нея някакви надежди.

— Благодаря ви — рече сухо Странд, неволно ядосан, че дъщеря му беше споделила с един почти непознат човек съвсем интимни неща, които обаче бе крила от родителите си. Когато у тях идваха гости, тя отвръщаше на въпросите им с по една дума и гледаше при първия удобен случай да се прибере в стаята си. — Ще трябва да си поговоря с това момиче.

— Както и да е — добави Хейзън, — мислех, че двамата с жена ви трябва да знаете поне какви са възможностите.

— Живеем в странни времена — забеляза Странд и се усмихна. — Когато едно момиче може с бягане да си осигури образованието. Май ще взема да си купя хронометър и ще започна да засичам времето на моите ученици, вместо да им досаждам с изпити.

— Ако с Каролайн решите, че искате да проучите какво е положението, ще се радвам да се обадя на моя приятел в колежа.

— Много мило от ваша страна, че предлагате да ни помогнете, но струва ми се, вие си имате достатъчно други неща, за които да мислите и без да си блъскате главата как дъщеря ми може да стане фермерка на пет хиляди километра от дома си.

— Аз подразбрах, че тя няма намерение да се отдава на земеделие. Сподели, че после иска да учи за ветеринарен лекар, а това ще бъде подходящо начало…

— Ветеринарен лекар… — Странд не успя да скрие слисването в гласа си. Спомни си своя разговор с Джудит Куинлан, в който тя беше споменала на шега, че ако се откаже от учителството, ще стане ветеринарен лекар. Да не би това да беше някакъв нов вид умопомрачение сред жените, избухнало внезапно в центъра на града? — Ветеринарен лекар — повтори той. — Ама ние никога не сме имали нито куче, нито котка вкъщи. Каза ли ви откъде й е хрумнала тази идея?

— Попитах я и тя, изглежда, се стесняваше, може би дори се смущаваше да ми отговори. Просто измърмори нещо, че имала летни причини. Така че аз не настоявах повече.

— А вие какво мислите по този въпрос? — запита Странд почти нападателно.

Хейзън сви рамене и те продължиха да вървят.

— Смятам, че в днешно време е модерно младите да се оставят сами да си избират професия. Предполагам, че това не е лошо. Имам чувството — може и да се заблуждавам, разбира се, — че сега щях да бъда по-щастлив, ако баща ми не беше определил какъв път да избера в живота. Кой знае? — Той извърна глава, присви очи и се взря с любопитство в Странд. — Да предположим, че при същите условия, когато сте били на възрастта на дъщеря си, имахте възможност да избирате — пак ли щяхте да се спрете на това?