Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Не сега — отвърна Елинор. — Слънцето ме замайва. Ще се пека, докато моят кавалер дойде да ме извика.

— Аз ще взема да поплувам малко в басейна — каза Джими и се изправи.

Беше висок и слаб като баща си, ребрата му се брояха, а големият му свиреп нос стърчеше изпод същите дебели тъмни вежди. С неудоволствие Странд направи сравнение между сина си и младежите, които току-що бе гледал на тенис корта. Там, където те бяха стройни и мускулести, Джими беше направо кльощав и имаше такъв вид, сякаш нямаше да може да издържи и един сет на корта. Джими твърдеше, че всички видове спорт само те карат да се потиш и ти скъсяват живота. Когато Каролайн го дразнеше за неговия заседнал живот, той цитираше шегата на Киплинг за мъжете спортисти във Великобритания. „Глупци във фланелки пред вратата, объркани простаци зад чертата.“ Поне няма опасност, помисли си Странд, Хейзън да се опита да изпрати Джими да учи със спортна стипендия.

Джими цамбурна със страхотен плясък в басейна и заплува щастливо в стил, който Странд трудно би могъл да определи.

— Кой е кавалерът, както го наричаш, дето ще дойде да те води на обяд? — попита Странд.

— Не го познаваш — отвърна Елинор.

— Същият, за когото ми спомена ли? Онзи от гръцкия остров?

Елинор се поколеба за момент.

— Същият. Той реши, че ще бъде добре да се срещнем на неутрална територия. Не е задължително да го виждаш, ако не искаш.

— Разбира се, че искам — каза Странд.

— Добре изглежда, ако за това се безпокоиш — добави Елинор.

— Не се безпокоя за това.

— Милият ми татко.

— Мислиш ли, че ще бъде учтиво да изчезнеш така, без да се обадиш на мистър Хейзън? Все пак ти дори не си го видяла още тук, а си прекарала нощта в дома му.

— Аз не съм виновна, че той не дойде за вечеря снощи. — Изглеждаше, като че се оправдава. — Всъщност, нали си плаща дълга към Каролайн, теб и мама, убедена съм, че това му стига.

Дълга, помисли си Странд. Колко неприятно казано.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Ако желаеш.

— Желая.

Елинор въздъхна.

— Добре.

— Елинор — добави Странд, който искаше тя да се изправи и да закопчее сутиена си. — Ще ми се да ти задам един въпрос.

— Какъв? — застана нащрек тя.

— Става дума за Каролайн. Мислиш ли, че е достатъчно голяма, за да замине да учи някъде далече?

— Аз направих същото на нейната възраст — отговори Елинор. — Няма значение. Но смятах, че тя ще бъде в Сити. Не е далече. Просто не е в центъра.

— Ами ако сме променили решението си?

— А как ще се справите двамата с майка — спането, храната, таксите за обучението й и така нататък? Ще се хванете на допълнителна работа ли? Не мисля, че на вашите години…

— Ами ако смятаме, че ще можем да се справим?

— Как?

— Някак си. — Той предполагаше, че Елинор ще освирка идеята Каролайн да се облече с тренировъчен екип.

Най-после Елинор закопча презрамките на сутиена си на гърба и седна.

— Ако искаш да знаеш истината — каза тя, — мисля, че ще си бъде по-добре вкъщи. Тя е по-малка, отколкото бях аз на нейните години, и то доста. Това едно, другото е, че вкъщи не се навъртат никакви момчета, нито пък я търсят по телефона. Не си ли го забелязал?

— Не — призна Странд.

— Когато аз бях колкото нея, телефонът се скъсваше да звъни.

— Така беше.

— Тя мисли, че е грозна — продължи Елинор. — Смята, че отблъсква момчетата. Затова обича да ги бие на тенис корта. Аз поне ги поставях натясно с ума си. — Тя се засмя самодоволно. — Някак по-достойно е и е по-трайно.

— Грозна ли? — Странд беше стъписан. — Каролайн?

— Родители, родители — въздъхна Елинор. — Дали и аз, като стана майка, също ще бъда сляпа, как мислиш?

— Но тя не е грозна. Само преди малко мистър Хейзън специално си направи труда да ми каже колко е прекрасна.

— Старчески похвали — подметна Елинор. — Не струват дори за едно седемнайсетгодишно маце в някое кино.

— Какво ще стане, ако ти кажа, че според мен тя е… ъъ… е ако не точно красива… то поне много хубаво момиче?

— Старческа проява на бащинство — отсече Елинор. — Ти ме запита какво мисля за сестра си. Е, добре, какво искаш, да ти угодя ли, или да ти кажа какво мисля?

— Въпросът ти е провокационен — запротестира Странд.

— Провокационен или не, кажи какво искаш?

— Той може да има само един отговор — отвърна Странд, мъчейки се да говори с достойнство.

— Тя мисли, че е грозна заради носа си. И това е нормално. Децата й се подиграват заради него още от първи клас. Същият е като твоя, но на теб ти отива, а и у Джими изглежда нормално, той ще свикне с него. Ала за нея — като вижда какво носле има майка, пък и аз, право да си кажем, този страндовски нос е ужасно проклятие. Разбери ме, татко — продължи тя по-меко, като забеляза слисания вид на баща си. — Не твърдя, че тя е права да се чувства така или че не е чудесно момиче, но това е положението. Ако едно момиче смята, че е грозно, и отиде някъде съвсем само, далеч от любещата подкрепа на добрите си мама и татко и от своето хубаво сигурно легло, в което да се приютява всяка вечер, има голяма вероятност то да… о, по дяволите, да се хвърли в ръцете… в живота на първото срещнато момче или мъж, който му подхвърли, че е хубаво, независимо какви са подбудите му, нито колко е или не е подходящ той за него. Ти ме попита за съвет. Оставете я при вас вкъщи, докато порасне.