Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Ами… — отвърна неловко Странд — не. Мечтата ми беше да стана историк, а не да тъпча главите на непослушните ученици с два-три изтъркани факта от миналото. Ако имах възможност да отида в Харвард или в Оксфорд, да се поровя спокойно няколко години из архивите и библиотеките в Европа… — Той печално се засмя. — Но трябваше да си изкарвам хляба. Налагаше се да си намирам временна работа, която да ми осигурява достатъчно средства, за да избутам по някакъв начин и получа диплом от Сити Коледж. Може би ако бях по-твърд… Е, да, но не бях. Стари амбиции. — Негов ред беше да свие рамене. — От години не съм се сещал за тях.

— Да предположим — продължи Хейзън, — че по някакъв начин бяхте отишли в Харвард, бяхте прекарали тези години в Европа, бяхте успели да станете това, което искате, и бяхте видели името си почетено по рафтовете на библиотеките, щяхте ли да бъдете… ъ… ъ… — той търсеше най-точната дума — по-доволен, да речем, отколкото сте сега?

— Може би да — отвърна Странд. — А може би не. Никога няма да узнаем.

— Искате ли да се обадя на моя познат в Тръскот? — Странд признаваше, че Хейзън умее да притиска свидетелите до стената, където отговорът трябва да бъде „да“ или „не“.

Той замълча за миг и си представи как ще изглежда домът им, докато Каролайн е по цели месеци на училище и после, когато ги напусне завинаги. Тогава двамата с Лесли ще се сблъскат със същия проблем, който имаше Хейзън — празните стаи у дома.

— Не мога да ви отговоря веднага — каза Странд. — Ще трябва да обсъдя това с жена си. Не си мислете, че не съм ви благодарен за проявената загриженост…

— Благодарността няма нищо общо с тази работа — сряза го Хейзън. — Не забравяйте, че аз трябва да ви бъда благодарен за много повече. Съвсем близко до ума е, че нямаше да стоя тук или където и да било другаде, нямаше дори да разговарям с вас, ако Каролайн не се беше намесила при нападението в парка.

— Но тя не е знаела какво прави. Питайте я. Постъпила е съвсем инстинктивно.

— И точно затова постъпката й е още по-похвална — възрази Хейзън. — Не е толкова спешно. Поговорете с жена си и с момичето и ми кажете какво сте решили. Обядът е в един. Поканил съм няколко приятели, между тях има двама души, с които може би ще ви бъде интересно да разговаряте — един учител по история от колежа в Саутхамптън и един преподавател по английски.

Образцов домакин, помисли си Странд. Ако гостът му беше летец изпитател, Хейзън сигурно щеше да изрови други двама летци изпитатели, за да могат да сравняват катастрофите си по време на обяда.

Когато стигнаха до къщата, Странд забеляза на алеята за колите някакво високо и много слабо момче, което държеше два вида бейзболни ръкавици 42 42 Ръкавицата на кетчъра — играча, който стои на завършващата плочка и улавя пропуснатите от посрещача топки, е кожена с един пръст и е вдлъбната по особен начин на дланта, за да може топката да не се изплъзва лесно. Другите играчи носят обикновени кожени ръкавици. — Б.пр. .

— Ето и другата половина от батареята — каза Хейзън. — Имате ли нещо против да ни бъдете съдия?

— Ще се постарая — съгласи се Странд.

— Добро утро, Рони — поздрави Хейзън. — Това е мистър Странд. Той ще обявява „добрите“ и „лошите“ топки 43 43 „Добра“ топка при подаване е тази, която е насочена от подавача точно над завършващата плочка. Всяка топка встрани от нея е „лоша“. При четири „лоши“ топки на подавача посрещачът има право да отиде до първия ъгъл — Б.пр. .

— Добро утро, сър. — Рони подаде на Хейзън кетчърската ръкавица. Хейзън удряше издутата част на ръкавицата, докато прекосяваха алеята към моравата, граничеща с нея. Той сложи кърпата си на земята вместо завършващата плочка и Рони се отдалечи с много сериозно изражение на разстояние за подаване. Хейзън приклекна зад кърпата, като се наведе без усилие, а Странд застана зад него, мъчейки се да сдържи усмивката си.

— Имаш пет подавания за разгряване — провикна се Хейзън към момчето — и после започваме да броим. Обичайните знаци, Рони. Един пръст за летяща топка, два — за парабола, три — за удар.

— Да, сър.

Мятането му беше технично, състоеше се от няколко последователни скокливи движения, след което накрая той извиваше тялото си с гръб към плочката, преди да се обърне и да подаде топката.

Странд разпозна стила на „Янките“, чиято игра момчето вероятно следеше по телевизията. То явно бе под впечатление от Луис Тиънт, стария кубински подавач, който имаше най-забележителния начин на подаване в бейзбола. Още веднъж трябваше да прикрие усмивката си.