Ъруин Шоу - Хляб по водите

Когато се върна обратно във всекидневната с пълната чаша на Ролинс, той взе едно решение.

— Ролинс — каза Странд, като подаде уискито на момчето, — не ми харесва идеята, че никой друг не се включва да помогне. Може би, ако имахме време, щяхме да успеем да съберем няколко долара в училище, макар че се съмнявам. Но не разполагаме с време. Утре сутринта ще дойдеш с мен в банката и аз ще ти дам две хиляди долара от моите пари да прибавиш към твоите десет. Сумата е почти символична, но понякога и това стига.

Знаеше, че има три хиляди долара в книжката си. Това беше цялото му богатство. Трябваше да му стигнат за месец и нещо. Тази година нямаше да има коледни подаръци. Чудо голямо.

Ролинс се загледа втренчено в чашата си.

— Амин — рече той изненадващо. — Кога смятате, че ще бъдете свободен сутринта, за да отидем в банката?

— След закуска.

— А часовете ви?

— Force majeure — отговори Странд. — Ще обясня на директора.

— Форс… какво значи това?

— Голямо бедствие… — поясни Странд. — Свободно преведено.

— Не бих искал Ромеро да стои в затвора дори минута повече, отколкото е необходимо.

— Не се безпокой, няма. Имам едно условие обаче. Никой не бива да знае за моето участие. Особено Ромеро.

Ролинс изгледа с насмешка Странд.

— Разбирам доводите ви.

Странд се съмняваше в това. Самият той не беше сигурен какви са доводите му.

— След като размислих — додаде Странд, — струва ми се, че е по-добре засега да не го споделяме с мистър Бабкок. Той може да реши, че не е разумно, или да настоява да говори с родителите ти…

— Искате да кажете, че според вас той няма да ми повярва — рече Ролинс.

— Не е изключено. А може да е подложен на натиск да остави Ромеро там, където е. Мисля, че най-добре ще бъде сам да свършиш всичко. Името на адвоката е Холингсбий. Има го в телефонния указател на Хартфорд. Аз ще го потърся още рано сутринта и ще го предупредя да те чака. Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.

— Не очаквам никакви проблеми. — Ролинс бързо допи питието си. — По-добре да си лягам вече.

Той тръгна да си върви.

— И още нещо, моля те — рече Странд. Гърлото му се беше свило и той се изкашля. — Става дума за ония писма, за които Ромеро каза, че били откраднати. Знаеш ли нещо за тях?

— Не ми ги е чел, мистър Странд — отвърна Ролинс, — пък и аз не съм го питал. Той ги държеше заключени. От време на време ги изваждаше и ги четеше с някакво глуповато изражение. После ги прибираше и пак ги заключваше.

— Не знаеш ли от кого бяха?

— Ако съдя по вида му, бих предположил, че са от момиче — изсмя се Ролинс. — Сто на сто не бяха от инкасатора. Все едно, личеше си, че са му много скъпи. Искате ли да го попитам от кого са?

— Не. Няма значение. Е, успех. И благодари на близките си от мое име.

— Това може да помогне. Те не са кой знае колко въодушевени, че ги накарах да изровят всичките тия мангизи. А майка ми и баща ми още от самото начало бяха против да се запиша тук със стипендия по футбол. Но най-важното е, че са на страната на Ромеро. — Момчето потупа издутия джоб на бедрото си. — Трябва да се уверя, че са още там — рече то малко смутено. — Извинявайте, че ви изпих питието. — Довиждане до сутринта, сър.

На излизане от апартамента леко плетеше крака.

Проточи се дълъг ден. Още със ставането се чувстваше уморен. Успя да дремне малко през нощта, но се събуди в шест часа, за да се обади в „Ер Франс“. Там му казаха, че в Париж има мъгла и не приемат, а самолетът от Ню Йорк е трябвало да кацне в Женева, където ще изчака да се оправи времето. После звънеше през двайсет минути, но винаги му отговаряха същото. Едва малко преди закуска му съобщиха, че самолетът на Лесли е бил отклонен за Ница. Пътуването й не започваше особено сполучливо.

На закуска той уведоми Бабкок, че ще трябва да пропусне първите часове. Не даде никакво обяснение и Бабкок го изгледа странно и подчертано хладно му каза:

— Надявам се, че скоро ще можем пак да се върнем към нормален ритъм на работа. — После рязко му обърна гръб.

Докато вървяха към банката под брулещия вятър, той се задъхваше и на два пъти трябваше да моли Ролинс да спрат, за да си почине. Момчето го гледаше с безпокойство, сякаш се боеше да не вземе да се строполи.

— И баща ми има болно сърце — подхвърли Ролинс. — Майка ми непрекъснато го следи да не се пресилва.

Откъде знаеш, че имам болно сърце? — попита Странд.

— От Ромеро. Страхували са се, че ще умрете. — Ролинс го погледна с детско любопитство. — Извинявайте, че ви питам какво изпитвахте, като… искам да кажа, когато почувствахте… — Той млъкна смутено. — И мене са ме: нокаутирали няколко пъти и най-странното е, че не ме болеше в момента — само усещах, че някак си се нося във въздуха, беше, общо взето, спокойно. Чудех се дали не е нещо такова. Нямаше да се тревожа толкова за баща ми, ако знам, че е така.