Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Би ли ми отговорил на един въпрос?

— Да — отговори Ролинс с неохота.

— Откъде взе парите?

— Непременно ли трябва да знаете?

— Не. Но властите може да проявят интерес.

Ролинс отпи още една голяма глътка от уискито си.

— Събрах ги — отговори той — от приятели.

— Какви приятели?

— Не ми ли вярвате? — попита жално Ролинс.

— Вярвам ти. Но има и други, освен мен.

— Ами разказах какво се е случило… — Ролинс се поколеба — на близките ми, щом искате да знаете. На майка ми, баща ми и братята ми. Ние не сме чак толкова бедни, мистър Странд, не умираме от глад, нищо, че аз изглеждам толкова мършав. — Той се ухили. — Баща ми е главен инженер на водоснабдяването. Единият от братята ми има собствен гараж. Майка ми е старша сестра на интензивното отделение в болницата. Друг от братята ми се занимава с недвижими имоти. А най-големият ми брат е втори вицепрезидент на една банка в Ню Йорк и е истински бог на пазара. Близките ми съвсем не са изполичари, мистър Странд.

— Ти ме смайваш, Ролинс — каза Странд. — Никога не си ми споменавал и дума за това — нито пък на някого другиго в училище.

— Не исках да е в мой ущърб — рече Ролинс през смях. — Не желая хората да очакват от мен да бъда по-умен, отколкото съм, и да сравняват постиженията ми в училище с тези на близките ми. И без това не ми е никак леко, като се съберем всички на вечеря и те започнат да ме тормозят, че съм бил един нищо и никакъв мързелив черен ритнитопковец. На най-големия ми брат бяха предложили да играе пробно с нюйоркския „Никс“, това е баскетболен отбор, и той отказа, не искал да си изкарва хляба, като тича пред хората, плувнал в пот, подобно на египетски роб, и всяко лято да му оперират коленете. Ако вкъщи сметнат, че имам намерение да играя професионален футбол, ще ме изгонят като мръсно коте. Те са много педантични, мистър Странд, педантични до фанатизъм, толкова сериозно са си наумили да усъвършенстват себе си (и мен в това число), че направо ме влудяват. — Той допи питието си. — Дали е останало нещо от бутилката в кухнята, мистър Странд?

— Искаш да кажеш, че близките ти дадоха парите?

— На заем, мистър Странд — отговори сериозно Ролинс. — Дадоха ми ги на заем — казано най-точно.

— Ами ако след като измъкнеш Ромеро от затвора, той избяга?

— Ще ме препарират и ще ме окачат на стената като трофей да вися десет години — отговори Ролинс. — Но няма да избяга.

— Откъде си толкова сигурен?

— Той ми е приятел. — Това беше казано с възможно най-ненатрапващата се простосърдечност. — Във всеки случай не мога да си представя, че ще разрешат на Ромеро да остане тук, като го пуснат под гаранция.

— Няма да остане — призна Странд, — той е изключен вече.

— Тук не си губят много времето с такива дреболии дали си невинен, или не, докато не се докаже обратното, а?

— Обвиняваш ли ги?

— Разбира се, че ги обвинявам — отвърна сериозно Ролинс. — Всички обвинявам. Но няма да избяга. Щом знае, че парите са мои. Освен това къде ще избяга? При близките си ли? Той дори няма представа къде са. Брат му му писа, че напуска и заминава на запад, сестрите си не ги знае въобще, майка му също трябвало да се мести, но не казваше къде. Няма значение — и без това не иска да вижда никого от тях. Както и да е, ще му кажа, че ще дойде да живее у нас до гледането на делото и никой, дори Ромеро, не би могъл да се изплъзне от братята ми, ако са решили да го задържат на мястото му. А сега мога ли да си получа питието?

— Аз ще ти го донеса.

Когато взе чашата на Ролинс и отиде пак в кухнята, Странд с изненада усети сълзи в очите си. Този път направи питието на Ролинс по-силно. Неговата чаша беше още наполовина пълна. Преди тази вечер за последен път бе държал бутилката в ръката си през онази нощ, когато Лесли се бе загубила по пътя на връщане от Ню Йорк, прибра се почти изпаднала в истерия и го събуди. „Известни лечебни свойства“, спомни си, че бе подхвърлила. Можеше да се каже, че и тази вечер лекарството намираше своето приложение.

Ако някой го беше запитал защо очите му са насълзени, щеше да му е малко трудно да отговори. Непоколебимата вярност на Ролинс към приятелските задължения? Сляпото великодушие на близките му? Безмълвното предизвикателство към капризното равнодушие на света на белите? Бързото приемане на нуждите на най-младия член на семейството им, още почти момче, и на преценката му за това как най-правилно и справедливо да се постъпи? Странд си спомни израза, използван от брат му, който Ролинс бе цитирал, „да тича пред хората, плувнал в пот, подобно на египетски роб“ — Странд не знаеше колко често ходят близките на Ролинс на църква, но постъпката им бе християнско порицание срещу мъжете и жените, които спяха тази нощ в красивите, обрасли с бръшлян къщи, които ходеха на църква всяка вечер, за да славят милосърдието и братството между хората. И порицание срещу отмъстителния, силен човек в големия двуетажен апартамент на Пето Авеню, заобиколен от прекрасните си картини.