Ъруин Шоу - Хляб по водите

Двоумя се дали заниманията с учениците й в града са от полза за нея. Зная, че я удовлетворяват донякъде, и тя спомена, че едно от момичетата й, което е на дванайсет години, дава надежди да стане концертираща пианистка. Когато говори за него, в гласа й се долавя въодушевление, нещо, което рядко се случва напоследък. Гледа песимистично на ползата от часовете си в Дънбъри. Казва, че нямало нито едно момче, което да се интересува от някаква друга музика, освен от рок или диско.

Дори в такива моменти като сега, когато късно вечер къщата утихва, тя се движи неспокойно наоколо, мести мебелите, чисти изсъхналите цветя от вазите, прелиства разни книги и списания и после ги захвърля нетърпеливо. Свири на пианото само по време на часовете, когато момчетата са на училище и тя няма занятия. Ако й остане малко свободно време, излиза да рисува, но се връща вкъщи с платна, жестоко размазани от отвращение към това, което е направила.

Жилището ни продължава да изглежда голо и временно. Лесли още не е окачила нито една от картините си. Притеснявала се да не би някое от момчетата или от преподавателите да си помисли, че се смята за художничка, макар да не ми се вярва, че това е причината. Сякаш всеки миг е готова да се махнем, но съм сигурен, че тя не разсъждава така, ала картините й на стените биха символизирали, че сме се установили за постоянно, нещо, което тя не желае.

При едно от посещенията си в Ню Йорк обядвала с Линда Робъртс, която й казала, че има вероятност да замине за Франция за една седмица или десетина дни, и поканила Лесли да я придружи. Уверих Лесли, че от училището сигурно ще й дадат отпуск и че пътуването ще й се отрази добре, но тя отвърна, че било изключено. Когато се опитах да я убедя, тя загуби търпение и попита дали не искам да се отърва от нея. Отрекох това като пълна глупост, но макар да ми е неприятно да го призная, краткото й отсъствие сега ми действа успокояващо. Дава ми възможност, от която се възползвам, да размишлявам на спокойствие поне веднъж, да си седя на бюрото в стаята и да мисля за незначителните събития, през тази есен.

След мача, в който Ромеро се появи за първи път на игрището в отбора на Дънбъри, всички отидохме да вечеряме в мотела, където бяха отседнали Хейзън и Конрой. Облечен спретнато и с вратовръзка, Ромеро се настани до Каролайн. Те, изглежда, проявяваха интерес един към друг и Хейзън ги остави да разговарят, като само от време на време ги поглеждаше внимателно. На другата сутрин, преди да си замине за Ню Йорк с Лесли и Каролайн, той ми каза, че държането на Ромеро му е направило добро впечатление, и ме помоли да разпитам Каролайн какво е нейното мнение за момчето. Аз нямах възможност да говоря с нея, преди да тръгнат, но поръчах на Лесли да свърши тази работа и да разбере каквото може.

По това време още не бяхме получили мебелите си от Ню Йорк и трябваше да спим с Лесли в едно легло, но след онова, което се бе случило в Тур, лежахме колкото може по-раздалечени един от друг и не смеехме да мръднем. Не говорихме нищо на тази тема, макар и двамата да знаехме, че в края на краищата ще трябва да стигнем до някакво решение по въпроса за сексуалните си желания и за невъзможността да се преструваме, че въздържанието не е променило характера на нашия брак. Независимо от всичко на сутринта се събудихме прегърнати.

Той остави писалката си. Беше писал повече от час върху старото бюро на светлината на настолната лампа. Чувстваше се уморен, но знаеше, че няма да може да заспи, и седеше отпуснат на стола си, взирайки се през прозореца.

Първият за сезона сняг бе започнал да се сипе в ноемврийската тъмнина. В останалата част от къщата светлините бяха изгасени и шумът от радиоапаратите и касетофоните и трополящите стъпки на момчетата над жилището на Странд най-после бяха утихнали. Когато Лесли си беше вкъщи, тя не можеше да дочака този блажен момент, в който врявата се превръщаше в тишина. Обикновено в тези часове Странд просто седеше в някое голямо кресло и четеше или гледаше огъня, който смекчаваше студените есенни вечери, когато къщата изстиваше, след спирането на парното отопление за през нощта.

Стори му се, че чува шум от спираща пред къщата кола. Приличаше на мотора на стария фолксваген, който Лесли караше. Той скочи, отиде до прозореца и погледна навън с мисълта, че Лесли сигурно е променила решението си да преспи в Ню Йорк. Но навън нямаше никаква кола, само падащият сняг и тъмният училищен двор, брулен от вятъра. Той въздъхна и се върна на бюрото си.