Ъруин Шоу - Хляб по водите

Беше чул същия шум вечерта, когато Лесли се върна от Аризона и почти тичешком се спусна към вратата да я посрещне. Спомняше си, че и двамата се хвърлиха в прегръдките си, без да ги е грижа дали момчетата ги гледат, или не. Тя светеше от удоволствие, че отново го вижда, и от изражението й той разбра, че пътуването й е минало добре.

Седяха прегърнати на канапето до късно след полунощ, и тя му разказваше как е било в Аризона.

— Каролайн е сигурна, че там ще й допадне. Колежът й хареса — много е хубав и въобще не прилича на Сити Коледж, а и другите момичета от нейния етаж в общежитието са приятни и мили. Говорихме ли, говорихме — до безкрайност. Това, че бяхме съвсем сами няколко дни, без другите от семейството, които да ни отвличат вниманието, сякаш отприщи някакъв бент. Може би е трябвало да го правим и двамата по-често и с трите деца.

— Какво толкова имаше да ти каже?

— Ами, на първо място, че твоят мистър Ромеро й е направил много силно впечатление.

— Ръсел ще се зарадва да го чуе. — Странд не беше съвсем сигурен, че и той се радва чак толкова. — Какво й е направило впечатление? Че тичаше като луд във футболния мач ли?

— Тя дори не го спомена. Каза, че изглеждал по-внимателен и стеснителен от другите момчета.

— Това би изненадало Ромеро — промълви сухо Странд.

— Чувствала, че той няма желание да прилича на останалите момчета от своя клас.

— Почти няма такава опасност.

— И без това му било невъзможно, заявил той пред нея. От него щяло да излезе нещо голямо. — Още не знаел какво точно, но бил сигурен, че ще е голямо. Животът на почти всички момчета в училището се движел по релси… Каролайн сподели, че тонът му бил презрителен… На тях всичко им било предначертано — отиват в Харвард или Йейл, после в икономически институт, след което във фирмата на баща си, стават адвокати или президенти на банки, пипват големите пари и се пенсионират на петдесет и пет годишна възраст, за да играят голф. Всички ги очаквали големи изненади обаче. Той имал едно огромно предимство — него нищо нямало да го изненада. Те щели да го научат на разните номера…

— Кои те? — попита Странд.

— Не е обяснил на Каролайн кои. Само споменал, че щял да ги бие на тяхната собствена игра, на своята игра и въобще на всяка игра, която се води. Говорел много разпалено за тези неща, като че ли ги е обмислял дълго време, и тя предполага, че изглежда за първи път има възможност да ги сподели с някого.

— Предположението й не е вярно — рече Странд. — И аз съм получавал малка доза от същото. Не съвсем същото, но почти. — Той си спомни разговора за готите.

— И Ромеро им бил благодарен за това. Те го образовали. Като фелахите 86 86 Земеделско население в Египет и други арабски страни. — Б.пр. в Алжир, които учили в Сорбоната, а после изритали французите от страната, и като хитрите арабчета, завършили Харвард и Оксфорд, които щом свалили официалните костюми и си облекли пустинните одежди, се обърнали на сто и осемдесет градуса и накарали англичаните и американците да пуснат кръв за петрол като заклани свине.

— И какво мисли Каролайн за тази приятна информация?

— Тя му казала, че според нея само се прави на интересен, за да й се докара, че е прочел всички тези работи някъде и сега се опитва да я смае с приказките си.

— Това сигурно го е поласкало — забеляза Странд.

— Той я изгледал кръвнишки и тя си помислила, че ще стане и ще си тръгне. Но не го сторил. Отвърнал й, да, разбира се, че го е прочел някъде, сам го бил написал, след като прекарал една седмица в училището и си задавал въпроса какво, по дяволите, търси тук. Сигурно не са го приели, за да рита топка.

— Може би не е излъгал — рече Странд, — че сам го е написал. Звучи в негов стил.

— После я попитал тя къде учи и когато му казала за стипендията си по лека атлетика, той се засмял. Двама случайни бегачи, рекъл. Той поне знаел от какво бяга. Ами тя от какво бягала? После й съобщил, че дори след тъчдауна следобед, пак щял да напусне отбора, стоял само заради своя приятел Ролинс. Игрите били за децата.

— Джонсън няма да се разплаче, ако напусне — отбеляза Странд.

— Кой е този Джонсън?

— Треньорът по футбол. Ромеро разправял наляво и надясно, че няма въображение, и това стигнало до ушите му.

— Знам, че го мислиш за труден младеж — рече Лесли, — но никога досега не съм чувала Каролайн да говори за някого така. Тя твърди, че тази вечер била най-прекрасната, в целия й живот и когато се върнала вкъщи след вечерята, седнала и написала всичко, което си спомняла.