Ъруин Шоу - Хляб по водите

Треньорът вдигна рамене.

— Трябва да ви призная, сър, че съм доволен и от равния резултат. Момчето си го бива, нали? Бях готов да го изхвърля от отбора още в момента, когато взе да се връща към нашата врата. — Той се засмя. Но нищо не е по-успешно от успеха, нали? Още два-три такива спринта, и ще трябва да променим името на пансиона на Странд от „Молсън Резидънс“ на „Ромеро Гардънс“.

— Да ви призная, мистър Джонсън — рече Хейзън, — ние с мистър Странд се интересуваме повече от отношението на момчето към уроците, отколкото от подвизите му на футболното игрище. Какво казват за него учителите му?

— Ами — отвърна Джонсън, — треньорите следят много внимателно как се справят момчетата с уроците си. В нашето училище, за разлика от другаде, не се правим, че не забелязваме, когато спортистите ни изостават по някой предмет. С радост мога да кажа, че засега за Ромеро се говорят само хубави неща. Бил много интелигентен и винаги отлично подготвен в час. Малко обичал да спори, както вероятно знаете… — Джонсън се усмихна. — Но винаги се държал възпитано и излагал умно становището си. Разбира се, неговата… ъъъ… среда е доста по-различна от тази на обичайния поток ученици в Дънбъри, така че учителите му съзнават, че трябва да се отнасят с известно разбиране към него, но аз бих казал, че ако той продължава както досега, няма причини за безпокойство. Само дето изглежда, че не го е грижа дали другите ученици или момчета от отбора го харесват, или не и с изключение на дружбата си с Ролинс, сякаш не изпитва нужда от други приятели.

— Ще взема да поговоря с него — рече Хейзън. — Алън, хайде да го заведем с нас на вечеря. Ресторантът в мотела, в който съм отседнал, е доста добър и в по-друга атмосфера той може би ще се поотпусне. Бих искал да чуя и мнението на Каролайн за него. Нямам абсолютно никаква представа как се държи с момичета, които са… ъъъ… възпитавани по-иначе от тези, с които е свикнал.

Странд се почуди как ли би реагирал Хейзън, ако му каже за стриптийзьорката от влака и за следобеда, прекаран в Ню Хейвън.

— Не съм го виждал с момичета — рече той. — Нито тук, нито в града, но мисис Шилър, нашата чистачка, твърди, че той й е любимецът. Отнасял се с нея като с дама, което съвсем не можело да се каже за повечето от другите. Бил най-спретнатото момче, което била виждала през всичките си години, прекарани в училището.

— Смятам, че това е добър признак — рече Хейзън. — А ти?

— И аз също — отвърна Странд. — Много добър признак.

До този момент членовете и на двата отбора бяха вече дошли в спортния комплекс, свежи и порозовели от банята, и се трупаха лакомо около масата със закуските.

— Виждате ли го? — запита Хейзън. — Ако е тук, сам ще го поканя.

— Струва ми се, че го няма — обади се Джонсън. — Той излезе пръв от съблекалнята и го чух да казва на Ролинс, че ще го чака по-късно в пансиона. Явно гощавките с чай не са от най-любимите му забавления.

Странд видя Ролинс да стои близо до бюфета с една чиния, цялата отрупана със сандвичи, и му махна да дойде. Когато той се приближи, имаше малко смутен вид, че са го хванали с това доказателство за лакомията му, но се ухили и закри на шега сандвичите с ръка.

— Боя се, че ме хванахте на местопрестъплението, сър. Но този чист въздух наистина отваря апетита.

— Ролинс — каза Странд, — това е мистър Хейзън. Той има пръст в приемането на Ромеро в Дънбъри.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. — Той остави чинията си на масата и се ръкува с Хейзън. — Този следобед поне сте най-популярният гост на територията на училището.

— Поздравявам ви за играта — каза Хейзън.

— Благодаря ви, сър. Не спечелихме, но и не загубихме. Друг път ще се представим по-добре.

— Добре ги засече, когато Ромеро бягаше — вметна Джонсън. — Ако не беше ти, те щяха да му видят сметката.

— Ами, треньоре — рече Ролинс и пак се ухили, — нали ние, играчите, трябва да покажем на джентълмените, че знаем как да си помагаме един на друг.

— Ролинс — сряза го Джонсън, — струва ми се, че трябва да престанете с тази ваша шега отсега нататък. На всички ни дойде до гуша от нея.

— Извинявайте — каза тихо Ролинс. — Ще предам.

Той взе чинията, препълнена със сандвичи, и отиде при една групичка свои съотборници. Ролинс, помисли си Странд, който засича без грешка противниците си и поглъща нощем шоколадови бисквити, още един от кандидатите за Конния орден.

За първи път, откакто се върна от Аризона, Лесли не е с мен тази вечер. Тя е в Ню Йорк, където ходи всяка сряда да преподава на своите ученици в старото училище на Каролайн. Досега винаги се връщаше с кола след уроците си и се прибираше към единайсет часа след дългото пътуване от града. Този път си уреди да преспи при директорката на училището, като сутринта смята да стане рано, за да пристигне за часа си в десет. С влака няма удобна връзка, затова използва голямото старо комби на Хейзън, което той ни даде на заем да пътуваме до града и обратно. Лесли е още нервен шофьор, така че тия две пътувания, събрани в един ден, се оказаха не по силите й, и обикновено вечер тя се връщаше с опънати нерви от заслепяващите светлини на нощното движение и с ужасно главоболие. Пътуването не е единственото нещо, което я разстройва. Врявата, която вдигат момчетата наоколо, буйните изблици на юношески смях, крясъците пред телевизора в общата всекидневна, тропотът от игривите им боричкания, воят на записите им й действат зле и това личи болезнено по опънатата кожа около очите й и по бръчиците в ъглите на устните, тя често прибягва до аспирина и всеки ден взема от приспивателното, което й предписа училищният лекар.