Ъруин Шоу - Хляб по водите

Лесли го стисна за ръката.

— Добре изглеждаш — рече тя. — Май това място ще ти понесе.

— Така е. Надявам се, че и на теб ще ти понесе.

— Щом ти си щастлив тук, и аз ще бъда щастлива. — Но в гласа й се усети едва доловима нотка на съмнение, неохота, известен страх.

Когато влязоха в трапезарията, пълна вече с момчета, Странд разбра по погледите, с които зяпаха Каролайн и кучето, поклащащо се до нея на каишката си, че операцията наистина е била сполучлива.

Забеляза, че сега Каролайн бе променила дори походката си. Ако трябваше да я опиша, реши той, щях да я нарека надменна.

След обяда, по време на който Хейзън се бе зарадвал, че седи до някакъв свой познат от Вашингтон, който беше свързан с петролното лоби 83 83 Банкови агенти и капиталисти в САЩ, които оказват силно, влияние на депутатите от Конгреса при приемане на известен закон чрез подкупи и други. — Б.пр. и с когото оживено разговаряха. Странд изпрати Лесли до пансиона, тъй като тя искаше да си подремне, а Хейзън, Каролайн и Конрой отидоха на футболното игрище.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана с теб? — попита Странд, докато наблюдаваше как Лесли си събува обувките и ляга на едно от леглата.

— После ще имаме предостатъчно време — отвърна Лесли. — Убедена съм, че ще ти се обидят, ако не гледаш мача им. Освен това се наситих на толкова много хора за един ден.

Той се наведе и я целуна по челото, после тръгна към игрището. По дървените трибуни имаше може би над хиляда зрители, но Хейзън му бе запазил място до Каролайн. Той и Конрой седяха от другата й страна. Играта вече беше започнала, но Хейзън каза, че още нищо интересно не се е случило.

— Кой е Ромеро? — попита той.

Странд погледна резервната скамейка. В единия край, на доста голямо разстояние от най-близкия играч, Ромеро седеше сам, приведен напред, забил поглед в ръцете си, които висяха между коленете му, без изобщо да поглежда към игрището, като че ли нямаше нищо общо с това, което ставаше там.

— Номер четирийсет и пет — каза Странд.

— Боже, колко е дребен! — възкликна Хейзън. — До другите момчета прилича на хлапе от детската градина. Сигурен ли си, че някой не си прави груби шеги с Ромеро?

— Треньорът гледа съвсем сериозно на него.

— Треньорът трябва да е садист — отбеляза мрачно Хейзън. — Мисля, че не е зле да му направим застраховка, която да включва всичко — болница, доктори и разноски по погребението.

— Може би това ще е единственият начин да получиш някаква компенсация за всичко, което си вложил за него — рече Странд, като си мислеше за петстотин доларовата банкнота в „Брукс Бръдърс“ и десетте долара, отпускани всяка седмица.

Седнал от другата страна на Каролайн, Хейзън се ухили при тези думи, приемайки ги за шега. Самият Странд не беше сигурен, че ги е казал на шега.

Мачът се играеше небрежно, имаше много изпортени топки, изпуснати положения, неточни пасове и избити удари. Един мъж зад тях, чийто син беше централен защитник и изпусна един след друг два последователни паса, непрекъснато повтаряше: — Какво очаквате, та това е първият мач за сезона.

Независимо от качеството на играта, беше приятно да седиш навън на топлото ранно есенно слънце и да гледаш как по ароматната зелена трева тичат пъргави младежи. В играта липсваше дивата страст на професионалния футбол и на мачовете между големите университети. Единствените наказания бяха за засада и за по-дълго струпване на играчите на едно място, а когато на някакво момче от отбора на Дънбъри му изкараха въздуха, играчът, който го беше ударил, мигновено коленичи загрижено до пострадалия и не стана, докато той не се изправи. Каролайн държеше кученцето, което мърдаше в скута й, викаше предано за Дънбъри и се усмихваше предизвикателно на момчетата от другото училище, които се обръщаха и добродушно я освиркваха.

— Само си остави името и телефона — каза едно от момчетата, — и ще си оправим сметките с теб.

— Може да го вземете от баща ми. — Каролай посочи с палец Странд. — Той преподава тук.

Момчето се засмя.

— Извинявайте, сър. Но като идем в спортния комплекс, ще си взема лист и молив.

След мача там щяха да сервират чай за учениците от двете училища и за техните родители. Странд се съмняваше, че момчето ще се появи с лист и молив, но Каролайн заминаваше за Аризона след три дни и той с радост щеше да му го съобщи.

Към края на мача бяха вкарани много голове и другото училище водеше с двайсет и шест на двайсет. Момчетата и от двете скамейки бяха станали на крака и викаха за своите съотборници, но Ромеро продължаваше да седи сам и да разглежда ръцете си. Когато изсвириха, за да напомнят, че до края остават само две минути, треньорът се приближи до Ромеро и му каза нещо. Ромеро стана бавно, почти мудно, сложи каската си и изтича на игрището. Другият отбор държеше топката на своята трийсет и шест метрова линия, имаше последен опит, при който трябваше да я придвижи на седем метра 84 84 В американския футбол отборът може да задържи топката, ако след четири последователни опита успее да вкара гол или да я придвижи поне на седем метра разстояние. — Б.пр. , и явно се готвеше да рита от воле.