Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Споменах ти, че оня следобед, когато Михалис се глави за градинар у Клио Филокали, аз пак се повлякох в кафене „Византия“. Исках Зоя да видя и нищо повече. Само че кафеджията не бе забравил вчерашната уговорка.

— А, Димитраки, на урок ли идеш? — посрещна ме той и повече не ме остави.

Седнахме двамата на една маса, даде ми молив, тетрадка и пита:

— До кой клас си учил, момче?

Предишния ден успях да се измъкна от тоя въпрос, но сега нямаше мърдане:

— Абе, два-три класа — смънках аз, — ама всичко съм забравил.

— Кое всичко?

— Ами да чета и пиша — набрах кураж да си призная.

— Как?! — смая се старецът. — Ти неграмотен ли си? Млад човек! Я опитай! — И отвори една дебела книга, която бе сложил до себе си.

— Фи-ли-ми… — набръчках чело аз и засричах.

— Стига! А името си барем можеш ли да пишеш?

— Името мога! — възрадвах се аз и веднага надрасках в тетрадката „Димитриос Папас“.

Погледна го дядо Аргирис, погледна, па вика:

— Теб сякаш французин те е учил. До гръцко писмо с нокът не си се докосвал.

С един удар улучи човекът. Вярно бе, че обичах френския език, в гимназията шестица имах по тоя предмет.

— А като си учил две-три години, защо си забравил? — не престава да ме разпитва той.

— Не съм се упражнявал защото — правя се аз на последен тъпак. — Не ми се е налагало. Инак буквите помня, аритметиката също, но от граматика не отбирам. И с четенето значи…

— Зоице, Зоице! — изведнъж се провикна кафеджията. — Ела да видиш чудо!

Смразих се. Като че теле с две глави щеше да показва. А аз си бях теле просто и обикновено. Надниква Зоя и дядото ме сочи:

— Наш Димитраки излезе неграмотен. Можеш ли да повярваш?

— Мога — сви пренебрежително тя уста. — Като го гледам, не се учудвам.

Преглътнах и усетих, че почервенявам. Ах, да знаете, викам си наум, как пердаша аз на български! Че и на френски! И наистина, от малко дете много гладко четях. В Говедарското училище госпожа Янкова имаше обичай книги да четем в час. И все мен вадеше отпред да чета на глас. Ама мога ли да кажа такова нещо пред двамата? Изключено! Остава ми само да преглъщам и мълча.

— Не бива така! — с велико огорчение рече дядо Аргирис. — За Византия си чувал, към елинските останки не си безразличен — а сляп да стоиш. Наше момче си! На ни един грък не отива да е прост. Щеш ли да си припомниш забравеното?

— Ща — изпъшках аз. — Ама не искам да ти губя времето.

— Ще идваш по туй време — като няма много хора при мен. Кога аз, кога Зоица ще ти помагаме. И домашни ще ти даваме. Зоя, я седни при нас — обърна се той към момичето. — Какво ще кажеш? Нали искаш да те запиша в педагогически курсове. Ако ще ставаш учителка, ето ти го първият ученик.

Няма да лъжа, че на Зоица й стана драго да има такъв дангалак за първи ученик.

— За какво му е на Димитраки грамотност, дядо? — капризно рече тя. — Както си е живял досега, по-добре ще му бъде.

— А, бъркаш — вразуми я кафеджията. — Млади дръвчета сте и двамата. Още се превивате.

— И какво, от алфата ли да почна? — поотстъпи бъдещата ми учителка.

— Алфата я знам, Зоя — нахално се вгледах в очите й. — Дай да ме заведеш до омегата.

— Че щом ти е известна и омегата, за какво съм ти аз? — отново рече да се дръпне тя, без да усети, че вече е нагазила в първия урок.

— Не мога без теб! — издумах пък аз първото си любовно признание. — Моля те!

И тя разбра, да знаеш! В секундата схвана, че за друго говоря, а не за четене и писане. Така произнесох ония думи! Притесни се, цялата пламна и скочи да дири някакъв буквар в стаичката си. Но дядо Аргирис нищо не долови със своето простодушие и доволно викна след нея:

— Видиш ли, Зоице, колко любознателен е Димитраки!

Тъй е — много любознателен и прилежен ученик бях на двамата. Макар всеки ден да не вземах уроци, а както се случи. Според времето и настроението. И ту Зоя, ту дядо Аргирис ми се падаха за поредното занимание. Но не ме бутаха като някое вироглаво шиле, а драговолно и старателно вървях за ръчичката им аз из лабиринтите на гръцката грамотност. Защото между просторечивия език, дето говорех, и писмовността на гърците има разстояние колкото от земята до небето. Не твърдя, че чак на небето ме качиха дядото и внучката, ама нямаше вече нещо да ми се опре в четенето и писането. Излишно е да обяснявам подробно какво и как ме учеха, колко пъти ми диктуваха, какви преразкази и свободни съчинения съм правил. А покрай писмовността — и грубия си говор окърших, атинското наречие взех да присвоявам. Михалис не можеше да ме познае. Завиждам ти, Димитраки! — сам ми е казвал. Ама какъв ти Михалис! Като хвалба може да ти се стори, но в някой вестник да ме бяха викнали, и с дописка щях да се справя.