Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Колко му е да станеш вестникар по нашите земи — малко повечко тепегьозлук се иска, дебелоочие. Но дотам не стигнах. Дядо Аргирис се радваше на моя напредък, като че му бях второ внуче, а у Зоя любопитство се бе пробудило — дали от такова криво дърво ще излезе гладка дъска. Трябва да знаеш, че тя бе завършила предпоследния клас на девическа гимназия, но своеволно напуснала, решила последния да вземе като частна ученичка. Изпити сама ще държи и така ще се дипломира. По тоя въпрос данданиите с дядо й вече бяха минали, но тя не и не — като частна ученичка повече време щяла да има, та да помага на стария в кафенето. И пряко воля Аргирис Киру се бе примирил. При условие, че и той ще й помага за изпитите. А като вземе диплома Зоица, в педагогически курсове ще постъпи. Ако не й се случи нещо междувременно. Сватба например. Такива бяха житейските планове на момичето и аз не пречех, известна полза имаше даже от мен като подготвителен материал. Отде да знам аз пък каква полза придобивах — че хляб ми дадоха в ръцете те и от тяхното обучение дълго се препитавах…

Но ако науката ми при Зоя вървеше добре, любовта не мръдна и не потръгна. Не ме хареса тя — и това си е! Както и да умувам сега пред теб, каквито и причини да диря, не светна в Зоя искрица да ме обикне. И толкоз! Всички обяснения свършват дотук. Когато жена не те хареса, и на главата си да застанеш, и звездите от небето да й свалиш, всичко друго ще постигнеш, но не и простичката любов. Иначе се сближихме с нея, може да се каже — другарчета станахме. Разхождахме се къде ли не из Пирея, говорехме си, споделяла е тя с мен неща, дето пред друг нямаше да каже, някой път ме допускаше и да я доближа мъничко. Не си мисли кой знае какво. Ще стигна и дотам да ти разкажа за единствената нощ, която прекарах в стаята й. Но то беше накрая, малко преди да избягам…

Как ме е допускала ли? Някой път четем с нея един до друг на масата и ако няма никой в кафенето, взема аз полечка ръката й. Целуна я веднъж-дваж отгоре и бавно почна да я обръщам. А Зоя не се съпротивлява, едва доловимо сама извива дланта си, накъдето аз съм поел, и от тая мека покорност, от тоя намек за съгласие съвсем подивявам. Наведа глава над тясната й длан, нашарена с безброй плитки линийки, и я докосна с устни, помилвам я с наболия мустак, сякаш малка птичка е кацнала в шепата й. Но след миг само устата ми втвърдява, впия се аз като ненаситна пиявица, целувам, целувам жадно трапчинките и пръстчетата, всяка гънчица на дланта й преброждам с целувки като обезумял. Пораснала е птичката ненадейно, на хищен орел се е превърнала, готов да глътне Зоината ръка с всяка жилчица и костица. И вече не я държа нежно като в началото, а я сграбчвам здраво с лявата ръка, а дясната пълзи нагоре — към лакътя и мишницата на момичето. И усещам, че по неговата ръка също тече огън. Нетраен пламък е лумнал в Зоя — отметнала е тя глава назад, лицето й пламти и устните й подпухват, а пръстите на другата й ръка стискат до побеляване ръба на масата. Докато не се овладее и не изтръгне плячката изпод муцуната ми.

— Димитраки! — прошепне гневно и кръглите й очи се разширят. — Къде се намираш?! Ще кипна вода, главата ти ще залея! Мирен стой!

А аз пъхтя като обуздано добиче, черно перде ми паднало пред очите и в такъв момент не на гръцки — на български не можех да си напиша името.

Или друго подобно. Ходехме ние с нея по морския бряг от другата страна на полуострова, край рибарските колиби. Тогава там бе диво и безлюдно. Барачки паянтови струпани тук-там, шатри от излинели платнища, сушат край тях мрежи и нанизи с чирузи, разсъхнала лодка някоя обърната на камънака. Вървиш, вървиш и пак нещо такова срещнеш. Хора няма, рибарите — в морето, рядко дрипав старец се тутка край бивака. Не се къпехме със Зоя, а само газехме по крайчеца боси. Раковинки събира тя, на огладени камъчета се радва, като че бисер е намерила, а и на мен ми беше леко и хубаво да крача след нея по брега. Разпени се някой път вълна, плисне — пяна и вода ни опръскат до главите, а Зоя се смее на морската закачка, изстиска полите на вехтата си рокличка и се затича напред. Песъчинки, изскочили изпод стъпалата й, ръснат лицето ми, мокрият плат издайнически прилепва по слабите й нозе. Както бяга, обърне се към мен и гърдичките й шавнат като живи риби. И аз въздъхна, плисна две шепи вода на лицето си, сякаш жарава гася, пък я подгоня. Като се уморим, седнем на завет край някоя прогнила лодка да се изсушим. Но не се събличаме — никога! Съхнат дрешките ни на нас, жумим ние срещу слънцето и аз й кажа: