Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Зоя, обичам те!

И пусна ръка да я прегърна през рамото, търся да я целуна, но ту бузата улучвам, ту ухото. Тя върти глава и бие с нозе в пясъка от недоволство, докато някак се случи да извърне лице към мен и устата ми срещне слепналите й устни. Както не беше истинско дърпането й, така неистинска бе и нейната целувка. Солена от морската вода, горчива — от несподеленост. Такива целувки неведнъж съм си открадвал. И на други места, не само край лодките. Това даваше Зоя от себе си…

А какво исках аз? Да река, че съм мечтал да се оженим, все едно нищо да не кажа. Исках непрестанно да е до мен тя, всеки час, всяка секунда и тъй — завинаги. Не, не до мен — неправилно се изразих. Да бъде до мен Зоя ми беше малко. Недостатъчно и незадоволително. С цялото си същество желаех да вляза в нея, да потъна в нея, да се скрия под кожата й с всички свои органи, усещания и чувства. И едновременно с това тя да влезе в мен, тя да потъне в мен, тя да се скрие под моята кожа с нейните нежни органи и потайни чувства. Разбираш ли — слети да живеем под една кожа, като едно създание! Само тогава щях да кандисам и се успокоя. Само така щях да усетя любовта си наситена. И си въобразявах, че ако се разтворим един в друг без остатък, няма да има във Вселената второ същество, подобно на нас. Толкоз цялостно и толкоз щастливо! Само боговете можеха да ни бъдат равни, защото само те са тъй пълносъздадени и стигат до такова щастие…

Прав си да ме сметнеш за пълен идиот, но аз се готвех за туй чудо нечувано и вярвах, че ще се случи. Отворил се бях да погълна Зоя благоговейно като нафора. И сякаш тая свята частица наистина щеше да стане част от мен — така я бях изучил и опознал, както познавах себе си. В любовен захлас наблюдавах и лапах всичко явно у нея, а онова, което е женска тайна и скритост, го отгатвах и си го представях до умопобъркване. От малкото пръстле на крака до последното косъмче на темето знаех аз тогава девойчето и всичко нейно така го желаех, че примирах от копнеж да се слея с него. И в душата й се мъчех да надникна по подобен начин. Нали в тая чужда душа исках да се разтопя целия…

Чудя се сега — къде отиде всичко това? С мен ли се е случвало? Аз ли съм желал и страдал, любил и мъчил? Или някой друг е бил? Нали казват, че най-важното в душата остава непроменимо и туй нещо държи човека да не се разпилее, психическо единство на личността му създавало, така че Петко да си е Петко за цял живот, а Митко — Митко… Защо следица не остана от онова, което смятах, че е най-скъпо за мен и без което не можех да живея? Къде изчезна меракът ми да станем едно цяло с друго живо същество?

Виждаш ме в какъв чворест пън съм се превърнал. Изгнил отвътре, а отвън вкаменен и почернял. И светът не иска да знае за пъна, и той е обърнал чепат гръб на света. Нищо не му е потребно, камо ли да се слива с някого. Нито иска, нито може. Само трапът или огънят ще му дойдат до̀хаки. Кой да допусне, че тоя пън е бил фиданка, че навремето кожицата му се е пропукала, че сълзица е протекла по стеблото и че тая своя рана дръвчето е искало да прилепи до друго някакво си дръвче. И макар корените да са били различни, стволовете им да се преплетат, та заедно да растат към небето. Не се е случило, белег само останал от раната. А после кършили клоните на дървото, кората му белили, червеи му гризали сърцевината и върхарите му съхнели, докато един ден го бастисали със секирата. И белегът даже улетял. Как да помни пънът някогашната сълзица или ако пропълзи тя в някой тъмен негов сън, как да вярва, че той я е отронил?…

Посетителите на кафенето бързо откриха, че съм луд по Зоя. Но разбраха хората, че не е на шега, че здраво съм хлътнал и работата е съвсем безнадеждна. Ако беше само закачка моя, прищявка, леко ухажване, те щяха да ме поднасят. Ама няма такова нещо. Мълчаливо ми състрадават, пред мен за Зоя избягват да говорят като пред човек за неизлечимата му болест. Не знам помниш ли или забрави вече Теодорос Ликудис. Описах ти го. Красивият като елински бог, братът на Клио Филокали, дето от ранен следобед до вечерта кибичеше на някоя маса във „Византия“ като статуя. И хем с никого не говори и нищо не слуша, а и той, изглежда, усети какво ми яде душата. И взе да ми се усмихва. Друг с око не поглежда, а види ли ме — усмихне се. Добросърдечно, приятелски. Иска да рече сякаш — дръж се, момче, нищо не се знае, може да падне крепостта и Зоица да отвори вратата. Така тълкувах усмивките му, но вместо да ме окуражат, дразнеха ме, както впрочем и съчувствието на останалите.