Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Няма да е зле — рече Михалис, защото Парашкевов чакаше да отговорим. — Един предмет по-малко — ще ни олекне. И математиката ако премахнеш, още по-хубаво.

— Ще ви олекне ли? — изтрезня човекът и отчаяно махна с ръка: — Ех, Михалис, Михалис — и ти си същият като Димитър…

Отщя му се да говори повече. Умори се или пък сметна, че не го разбираме. Чая взе да налива. Ще кажеш може би — че кой е Парашкевов, та да му слушаме мнението? Крадец, мошеник, колегата си готов да убие заради своите мании. И точно той се намерил Отец Паисий да поправя, на цял народ съвети да дава. Ега ти нахалството! Не забравяй обаче, че тогава ние не знаехме истинската му история. Имахме го за човек врял и кипял в живота. Това първо. И второ — в кухнята си приказваше човекът. Защо да не го изслушаме? Само на такива като Крум Костадинов ли вечно ще се дава думата? Освен това — не съм аз адвокат на Парашкевовите приказки, но си мисля, че въпросът тук не е за Отец Паисий и за Крум Костадинов единствено, а досяга всички балкански великани.

Ако вземеш да копнеш край тях, до един ще ги намериш затънали в миналото. Гръцкият и българският, турският и румънският, сръбският и албанският. Смятат, че са израсли до небето, ама още се излежават в бебешката си люлка. И много скъпа им е тая люлка, не могат да я забравят, защото повечето от тях със страшни мъки са я добили някога и много трудно са отгледани в нея. Сред теснотия, задуха, под чуждо иго и кървави притеснения са отворили очи народите-пеленачета и са почнали да растат. А обидите от детски години се забравят бавно, може би — никога. Такива измъчени деца са недоверчиви, подозрителни. Рефлексът им за самозащита пораснал, все треперят да не им причинят предишните злострадания…

Не знам влизал ли си в дом за подхвърлени деца да видиш как ги гледат. Постелките им притиснати една до друга, рев безответен кънти от вси страни, не е като в родителски дом на пухено креватче. Ей такива подхвърлени деца сме всички балкански народи за нова Европа. И тя се държи към нас открай време точно като към копелета. За такова изоставено дете няма кой да се застъпи. Ако ти скимне, можеш да го пернеш по тила, залъка от устата му да отнемеш, да треснеш под носа му вратата на охолното си жилище. Както неведнъж е и правено. Но въпросът сега не е какво са ни правили и правят потомците на европейските варвари, както ги наричаше дядо Аргирис, а какво ние правим помежду си в своя общ родилен дом, за да ни смятат хората за варварски изчадия.

Заели сме по една стая от тоя общ дом и всеки държи в ръка стари нотариални актове, издадени от различни и отдавна изгорели съдилища. И всеки претендира я цялата сграда да владее, я поне в още една стая да се настани. Или ако не стая, кьошенце от коридора да отреже. Размахваме нотариалните актове, препираме се, боричкаме се по стълбища и мазета, сочим бебешките си люлки като допълнително доказателство за собственост на постройката. Какво става в личните ни стаи — нехаем. Или по-точно, не сме се научили да ги държим в приличен вид. А те пълни с боклуци и воня, подовете скърцат, таваните ще рухнат, в такова захабено помещение европейски „варварин“ и ден не търпи да живее. Обиколил съм балканските стаи аз и знам немарата и миризмата им…

А какво ще стане, питал съм се понякога, ако най-напред със себе си се заловим и собствените си стаи оправим. Вехториите да изхвърлим, стените да белосаме, прозорците да измием, та слънце да влезе вътре. Така че всеки един човек из тия стаи да живее по-леко и радостно. По-леко и радостно — разбираш ли! А не като негодници в обща килия. И тогава да съборим грозните прегради по коридори и коридорчета, да излезем на терасата всички — гъркът и турчинът, българинът и румънецът, сърбинът, албанецът и всеки от балканските обитатели. И да видим, че Господ е построил общия ни родилен дом на райско място, а ние сме велики не с друго, а с това, че сме настанили в него красота, богатство, ред и свобода. Със собствена воля и труд сме ги постигнали…

Всичко може да речеш за Коста Парашкевов. Нали от мен чу, че не излезе цвете за мирисане той. Но не знам защо, винаги като съм мечтал за преобразения наш балкански дом, се сещам за онова наше гостуване с Михалис. Може би Парашкевов нещо подобно искаше да ни каже, но другояче бях настроен аз след патриотичното тържество и тогава не го разбрах докрай…

Това, разбира се, за блесналия от чистота и хубост родилен дом е моя фантазия. С нея повече няма да те занимавам, нито с бълнуванията на дядо Аргирис за Велика Гърция. Имай предвид обаче, че лекциите му за Елада, Византия и тъй нататък бяха висшият курс в неговата Академия. До тях той ме допускаше като доброволен слушател, но нито един семестър не ми завери. От встъпителното събеседване прецени, че не съм годен за друго освен да ме запише в първо отделение. И докато се въртях край него и Зоя, преполових средната степен. По-късно ми се е налагало да попълвам документи и на въпроса, какво образование имам, отговарях — средно незавършено. Подразбираше се Пазарджишката гимназия, ама само аз си знаех, че и второ незавършено съм получил — в тайната Академия на Аргирис Киру.