Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Хайде, братя! — весело ни подкани той и захвана отново песента, а заедно с него подеха три-четири гласа:

Но още не бяха завършили първия стих, и всички запяха след тях дружно и високо. Силните мъжки гласове потопиха сред себе си гласеца на дядото, отворих и аз уста да ги настигна, защото бях чувал песента. И ако не знаех началото на някоя дума, края й налучквах вярно — влях се в останалите леко и бързо като капка в поточе. Пееха мъжете от сърце, пееха единни и горещи, а над ниските тонове прозвънваха чистите Зоини звуци. Ах, как драго ми беше моят глас да върви до нейния! Ах, с какъв шемет ме понесе мелодията по извивките си! Горд бях, че съм грък в тоя миг, радвах се, че сред гърци живея, умилно до сълзи ми беше за всичко гръцко на света! А мракът наоколо ни притискаше по-близо един до друг и като усетих ръка на рамото си, разперих и аз ръце да прегърна своите съседи. Края на песента отсякохме като с нож и дядо Аргирис задъхано викна:

— За Велика Гърция, момчета!

— За Велика Гърция! — от все душа повторих аз с останалите и наведнъж глътнах гъстото критско вино.

Всички се изправихме на крака и като никой друг път се разцелувахме, все едно бяхме спечелили люта битка срещу вразите.

Велика Гърция! Как примамливо звучаха тия думи в устата на дядо Аргирис и колко неповторим изглеждаше смисълът им. Когато постъпих в неговата Академия, той ми ги довери като скъпоценност, за която нито съм чувал, нито съм предполагал в селското си невежество. Само че подобни думи с подобен смисъл аз бях слушал неведнъж и те бяха — Велика България. Не бързай, ще стане дума кой най-често ги употребяваше и какво приказваше Парашкевов за тоя човек. Сега ще кажа само, че както Велика Гърция, така и Велика България не беше изсмукана от пръстите. И тя лежеше върху спомена, върху стара и славна история. За мъдрите и опитни в държавното строителство прабългарски ханове, дошли от волжките степи. За силната мая, която вложили те в обилното славянско тесто, за да създадат заедно могъща държава. За нейните битки и победи, за границите й на три морета, за градежите на нови градове и славянската писменост. И за много още неща, дето българинът се гордее с тях. Излиза значи, че и Велика България има същото право като Велика Гърция…

Да бяха само те двете обаче — пак добре. На две магарета сено може да се раздели. Но на нашите Балкани толкоз великани сме се събрали, че къде мръднеш, велика нога настъпиш. Велика Сърбия! О! Предначертания бляскави има тя на юг, изток и запад! Велика Румъния! О! Римски завѐт пазят наследниците на храбрите даки! Велика Турция! О! За нея да не говорим, защото най-пресен е споменът за Османското царство! Кой по-рано, кой по-късно — един след друг сме се будили за своята величавост. Легнем си вечер — обикновени, отворим очи заран — юрганът ни окъсял. Та накрая и албанците.

Казах ти — много уважавам тоя орлов народ. И никого не искам да докачам, но ми идва наум един лаф, навремето често се търкаляше като пословица. Албански реотан, кажат за някого. За човек, дето късно се сеща, тутка се, бавно загрява. Ако се вслушаш в балканските поговорки и пословици, всеки е рекъл за другите къде-къде по-обидни приказки. Наблюдавал, забелязвал, умножил всичко трижди и клъвнал съседа си. Така че „албански реотан“ не е нищо особено. Но ето — и тук нещо вярно излезе. Чак сега се сети Албания, че е велика. От един век балканците се бием, трепем се да докажем кой е по-голям, а албанецът си трае. Трае, трае, ама нозете му израсли, щръкнали изпод юргана. И сега от сръбския се кани да отреже едно парче в Косово, за македонския точи остра ножица, а като тропоса парчетиите — голям юрган ще стане, велик. Ще се топли под него Велика Албания, а на другите ако ще задниците да мръзнат.

Само че не знам какво ще се случи. Докато си приказваме двамата, така може вкупом да раздърпаме всичките си юргани, че пух и перушина до небето да вдигнем. Да не дава Господ! Защото голи ще застанем тогава пред света и освен една заплювка, нищо друго няма да заслужаваме…

Виждаш — върнах се там, откъдето почнах. В Косово. Мислех си, че като ти разкажа за дядо Аргирис и неговата Велика Гърция, ще проумея нещо за балканските вражди. Но признавам — все на едно място стоя и тъпча. Какво — историята ли да си забравим? От кого да се поучим? Кой да ни вразуми?