Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Но макар кафенето да бе мизерно, посетители идваха и дълго се заседяваха. Трийсетина души се въртяха, горе-долу едни и същи. Неколцина комшии, хамали от пристанището, дърводелци от сухия док. И други хора имаше. И не толкова прочутото кафе на Аргирис Киру да пият, колкото табла и карти да играят. Това май бе единственото забавление на подобни хора. Ако не бяха пияници, разбира се. И в Пазарджик беше същото. Който е айляк 11 11 Незает с работа. , по-рано дойде и седне, който е зает — след работа се появи. Час да е, но ще поиграе. По къщите си не ходеха, това нещо главно в кафенетата се вършеше. Праскат картите, тракат с пуловете — дразнят се, радват се, препират се гръмогласно. Поразмърдат си душиците. Ама на пари не играеха. Дребни залози правеха. Кафенце, локумче, бяло сладко и тем подобни. Черпят се играчите след всеки тур, носи дядо Аргирис на поднос наградите, а загубилият плаща. И така значи става алъш-веришът на кафенето.

Това бяха неговите слушатели. Дебне той да свърши някоя игра, да се поразговорят хората за друго и като се намеси, кара-вара, до своята приказка стигне — я за Византия, я за бъдеща Велика Гърция. А почне ли веднъж, разпени се, размаха ръце насред кафенето, събере погледите на всички. Нещо като допълнителна програма бяха неговите изпълнения. Случваше се от немай-къде да го попитат нещо, да се усъмнят, нарочно да го подкачат, а дядо Аргирис това и чака. Но неговите теми дълги и широки — нямат търпение да го изслушат докрай. Подловят си пак играта, броят примерно наум точките на сантасето, а над главите им кафеджията дъдне като радиоточка. Докато някой не подвикне:

— Стига бе, бай Аргирис! Сбърках! Янис пак ме прецака!

Не мисли обаче, че клиентите бяха съвсем равнодушни към неговите речи. Ще кажеш, че си противореча, но хората хем за откачалка го имаха, хем респект изпитваха към знанията му. Вярно, непотребни знания, от една страна, но от друга — не може да отречеш, че главата му е пълна. И не пренебрежение показваха те, ами как да река — снизходителна симпатия някаква. И онова, дето слушаха години от него, също оставяше следа. Едно стигнало до ухото, друго — в мозъчна гънка попаднало, а трето и в сърцето коренче пуснало. Защото не можеше чистото и пламенно родолюбие на Аргирис Киру да не досегне сърцето. Макар рядко да ставаше…

Спомням си сега една зимна вечер във „Византия“. Морето извън пристанището бушуваше, черен дъжд коси дървета и сгради, сякаш милион дяволи шибаха с опашките си Пирея. Притъмня, хората бяха свършили игрите, но се колебаеха да тръгват в пороя. И изведнъж токът угасна. Дядо Аргирис запали фенер и в мъждивата светлина примъкна насред кафенето големия мангал. Засвяткаха въглените, а посетителите потътрузиха столове към благата топлинка.

— Ей, момчета — рече кафеджията, когато всички се настаниха, — вчера ми донесоха критско винце. Цяла дамаджанка. Дайте да го опитаме. Зоичка, помогни, детето ми. Донес чашки за добрите приятели.

Десетина човека бяха изостаналите клиенти и когато всеки хвана чашата, един се обади:

— За твое здраве, чичо Аргирис! Да векуваш в това кафене! И ние покрай теб!

В сумрака виното изглеждаше черно като сянка и дъхаше на стафиди и кипарис. Вкусихме го и всеки един го похвали. Следях аз Зоя, седнала зад гърбовете на неколцина, и видях как гърлото й трепна от малката глътчица. Ех, вино да бях, да ме изпие! Но тя не ме и поглеждаше даже, заслушала се бе в гласовете на мъжете, че критското вино е най-добро на света. Как подбират гроздето разправяха те, в какви бъчви го слагат и прочие. А покрай виното заговориха и за острова. Прехласнал се бях в Зоица аз, защото в дрезгавината по-хубава ми се видеше от всякога, и не усетих кога дядо Аргирис се намеси и как бе докарал приказката до Критското въстание против турците. За неравни битки заразказва той, за храбри мъже и доблестни жени, за геройство и саможертви и докато говореше, мина с дамаджанката покрай мъжете, повторно напълни чашите. Но не седна, остана прав до мангала. Отдолу жаравата хвърляше кървав отблясък върху лицето му, като сребърна нимба светлееше бялата му коса, сякаш пламък от критските пожари бе донесъл сред нас мъченик и светец.

— Свободата е най-сладкото вино на гърка! — рече той и вдигна чашата. — Тя е нашият корен, стеблото и гроздът на лозата ни. Душата ми се радва, че съм грък и че гърци са моите братя! Заедно с вас, братя, и с всички гърци…

Дядо Аргирис млъкна, като че плач задави гърлото му, а хората го слушаха притихнали и чакаха да доизрече своята наздравица. Но той не продължи, преглътна и изведнъж запя с треперлив старчески глас: