Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Недей смята обаче, че да измисляш, значи да лъжеш и да подменяш истината. Ако сложиш един опитен художник пред недовършена мозайка, той ще я огледа, ще вникне в нея, ще се вживее в замисъла и душата ще му подскаже какво камъче да вземе и къде да го тури. И малко по малко ще изникнат образи нови — ако не същите според първоначалния план, то подобни, а може би и по-хубави. Такъв даровит и опитен художник бе дядо Аргирис. Древният чертеж на зданието му беше в ръцете, границите бяха определени, основите — положени, а където нещо бе изтрито и изгубено от начертанието, той сам го добавяше и изграждаше в съответствие с голямата идея на първите творци и строители.

А тъкмо тая грандиозна византийска идея беше схванал той и се бе посветил да й бъде хранител. Един Бог в небето, един негов помазаник на земята — василевса, една вечна империя за цивилизованите народи. Всичко останало е от лукавия! А самата империя се крепи на три стълба: християнската вселенска вяра; римското право, издъно преработено от Юстиниан и неговите учени; елинската култура, събрала всички потоци от Древна Гърция в морето на Христовото откровение. И власт, власт всемогъща, която да стига до последния поданик, за да го държи прав и отговорен пред имперската сила. Защото всичко лично в такава съвършена държава трябва едновременно да е имперско. Ако не е — по дяволите да върви! И това се отнася не само за селяните, робите или занаятчиите примерно, а също толкова за сановниците, епископите и пълководците. И за самия василевс се отнася! Защото Бог го е посочил като свой наместник не заради личността или родословието му само, а за да бъде в една и съща мяра и източник на земната власт, и неин покорен служител…

Опасявам се, че ако дядо Аргирис ме чуеше сега, щеше да се намръщи. Може би пропускам нещо от неговата византийска идея, може би неправилно подреждам стойностите й. Ама аз всъщност и не желая да се впускам във всичките й разклонения, защото ако ги подловя, нищо чудно да намеря сто нейни прилики с руския комунизъм, да кажем. Гледам те, че се стряскаш от това намекване, пък старецът сигурно щеше да се обърне в гроба. Нямам време да споря и ще ти дам едно примерче. Знаеш ли, че властта е държала в желязна шепа почти цялото византийско стопанство? Държавен чиновник разпределя суровините, втори държавен чиновник решава кой може да произвежда и кому да продава, трети слага печат на стоката, заприходява я на държавен отчет и ако речеш да кривнеш, ръце реже, четвърти нормира цените и тъй нататък.

Държавата във всяко кьоше наднича и всекиму слага вилка на врата — от простия занаятчия до едрия търговец. Сакън! — някой да не забогатее повече от позволеното. И, от една страна, собствеността уж не е държавна, от друга — трудът напълно одържавен. Властта бере плодовете му и с повечето тя се разпорежда. Е? Не ти ли намирисва на нещо познато? Не казвам, че е същото като социализма, ама принципът, принципът за държавата-владетелка — принципът не ти ли понамирисва? И до не знам-кой си век Византия е най-могъща не само с армия и територия, ами и със своето стопанство. Най-добри стоки, най-обилно произвеждани! Пък за три-четири поколения стопанството изсъхва под държавната сянка и изостава Византия на километри от европейските варвари, дето току-що са струпали държавици. А накрая и до просешка тояга стига…

Дотук. Точка. Друга ми беше мисълта. Че най-близо до голямата византийска идея на дядо Аргирис стояха два образа — на града Константинопол и на императора.

С дни можеше да те разхожда той из столицата — това око на Вселената, както я наричаше, или още — око на християнската вяра. По улиците и площадите, из пазарищата и черквите, на крепостните стени и пристанищата. С епарха, главния управител на града, ще те запознае, към хиподрума ще те упъти и ще ти каже къде да седнеш, ако си от партията на сините или на зелените, на площад Тавър ще идете, щом си решил роб да купуваш, по главната улица Месон ще минете да разгледате паметници, дето от тях и прах не е останала. Докато стигнете двореца — и тук вече самият император ще те покани да те разведе. Няма да ти изреждам повече блясъка, златото, одеждите, двата трона в палата — единият за Христос предназначен, другият — за василевса, безбройните длъжности на царедворците, евнусите, стражите и прочие…

Но като слушах как дядо Аргирис се вживява в длъжността на императора, неведнъж съм си мислил: абе, не може всичко това да се научи само от четене. Да не би душичката му да ходи в таен час из ония зали и покои и да разговаря с мъртвите? Или да не би пък да е семенце той от някой императорски род и да се е предавало от мозък в мозък скрито знание, докато по някакво чудо на природата точно с устата на Аргирис Киру е проговорило? Защо не? Колко пъти императорската рода̀ е требена, изселвана, прогонвана. Защо да не са заточили тук някъде някой наследник на престола, до прост селянин да са го стъпкали и от него да почва родословието на кафеджията? Значи — и Зоица да е от същото царско коляно. Защо не? Иначе откъде у едно просто девойче такава хубост ще се събере, такова… Думи нямах да назова какво бе Зоя за мен и тъй като владееше акъла ми докрай, и за владетелка на империя я слагах…