Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Исках само да отбележа колко лек ми беше багажът, като влязох в Академията на дядо Аргирис. После пък само неговите лекции съм слушал. Мъча се да си представя сега какво щеше да стане, ако допуснеха скромния кафеджия до някой конгрес на византолозите. Ако му позволяха там слово да произнесе. Щяха ли да се смаят учените с белите бради, с многотомните трудове? Или щяха да рекат: „Махнете тоз лаик! Къде му е цензът? Къде са му публикациите?“ Вярно, ценз и публикации дядо Аргирис нямаше и в тоя пункт съдбата много бе виновна. Забравила формалностите, само на съдържанието наблегнала. А без формалности нищо не става на света. Иначе Аргирис Киру можеше да заеме най-високите катедри по Византия в кой да е университет. В Сорбоната, ако щеш, в Кеймбридж — ако предпочиташ. И не знам щяха ли да мърморят колегите му професори за някакви увлечения, но сигурен съм — младежта щеше да го слуша със зяпнала уста. И не само заради неговото любознание и сладкодумие, ами защото разправяше историята по много особен начин.

Не чакай аз да ти възпроизвеждам тия негови лекции. Ако ме биваше, нямаше с теб да си губя времето, а щях да седна на задника си вкъщи и тритомна история на Византия да напиша. Само че не мога да повторя стареца, а и той самият рядко се повтаряше.

Аргирис Киру знаеше като „Отче наш“ цялата хронология на византийската държава — от Константин Велики до Константин Палеолог. Как всеки император се качил на трона, какви войни е водил, кого е победил и какво е загубил, що е вършел във вътрешното управление, пилял ли е златото на хазната или е трупал номизми, какви интриги е забърквал, как са свършили земните му дни и кой го е наследил. И така поред деветдесет василевса за 1122 години. Втора нишка, неотделима от светската власт, бе историята на православната църква, защото ни Византия, ни православие са мислими едно без друго. Та и патриарсите можеше да изреди дядо Аргирис човек по човек. С какви духовни подвизи или калпазанлъци са се славели, кои църковни събори са свиквали, с коя ерес са се надборвали, ежбите им с папата, сръдните им, помиряванията им, докато окончателно развалили калимерата. И много още подробности за манастири, черкви и словопрения.

Ще кажеш — какво повече? Че това трябва да е пълната история на Византия. А-а, не е така, не се задоволяваше Аргирис Киру с реченото до тук. То му беше единствено основата, задължителният фон на истинските герои. Съвсем друго бе главното негово ястие, а датите, едрите събития бяха само блюдото, на което ни го поднасяше.

Това главно ястие, ако разрешиш да продължа с гостилничарското сравнение, беше животът на византиеца, на отделния човек. Че кой е тоя човек, питаш, и какво общо има някакъв си отделен човек с историята на вековната държава. Там е работата, че дядо Аргирис умееше да свърже малкото с голямото и в мизерния живот на някой салдамарий, на амбулантен константинополски търговец примерно, да усетиш величието на империята. На какви ли не хора знаеше той житието-битието в подробности. На селянина и писаря, на царедвореца и рибаря, на калугера и войника, на хетерата и златаря, на просяка и пълководеца. Чет нямат професиите само в столицата. Но дядо Аргирис можеше да ти разкаже също за бирника от Епир, за наемника от Тракия, за скотовъдеца от Витиния, за земеделците от долините на Меандър и Скамандър, за аристократ от Евбея, за мореплавателите от Родос и за разни още хора от Лакедемон и Атика, Сирия и Тесалия, Армения и Ливан.

Какво разправяше той? Ами струва ми се — всичко, дето съставя и нашия живот. Как са били облечени, къде са живели, какво са яли, в какво се е състояла работата им и кому са плащали данъци, забавите им, скърбите им, как са се женили и погребвали, по какъв начин са воювали и са си отглеждали децата. Виж себе си, огледай се наоколо, пък пренеси всичко хиляда години назад във Византия — тѐ това най-често разказваше дядо Аргирис.

Но да говориш за отделния човек, трябва да са ти известни законите в държавата, уредбите на областите и селищата, писани и неписани житейски правила, тържищата и митниците, пристанищата и военните лагери, дворците и бордеите. Откъде кафеджията бе научил за тях? От четене. От четене по своя воля и усмотрение! Десетилетия наред велико любопитство и страстно родолюбие го беше водило в Атинската библиотека, а там една книга го прехвърляла към друга, втората към трета и така до не знам-къде си. И каквото намерел в книгите, главата му преработвала по своя си начин. Само че не съм сигурен докъде дядо Аргирис разказваше прочетеното и откъде почваше да донажда и измисля.