Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— И какво ще правиш? — питам и дебна.

— Ако река, за два дни ще съборя всичко и ще си взема своето — нахакано каза Пазаити. — Ама ми е жал за дядо Аргирис. От дете го знам в това кафене. И само му припомням — да не забравя кой е собственик. Шега си правя от време на време.

— Ега ти шегата! — викам. — Старецът трепери от страх. А защо оня човек, дето си му дал заема, сам не си е потърсил мястото от Аргирис Киру?

— Кой какво прави и струва — хич не ме интересува. Аз си гледам моя интерес.

— Ама май — настръхнах аз — на внучката си хвърлил мерак? Май там ти е интересът и нея искаш в замяна на документа…

— Че какво? Лош ли съм? — изпъчи се пръчът му с пръч. — И не тоя нотариален акт ще й дам, ами цялата ще я позлатя Зоя. Царица ще я направя!

— Младичка е — измънках и потреперих отвътре.

— Хѐ! Младичка! — опули се Пазаити. — На седемнайсет години е. Таман зреличка като смокинка. Слушах веднъж Аргирис да разправя за някой си византийски император. Андроник Комнин беше, ако не ме лъже паметта. На шейсет и три години се оженил мръсникът за единайсет годишна принцеса! Е? Та аз по-лош ли съм? По-недостоен ли съм от някакъв си император?! Да му пикая на императорите на Аргирис! Честно и почтено искам ръката на Зоя! Другия месец четиридесет и осем години навършвам.

— Ама тя може да обича другиго — рекох изтръпнал. — Може за друг да иска да се омъжи…

— Глупости! Детски работи! Бръмчи й на Зоя муха в главата! За морски капитан й се прищяло да се жени. Нали ги гледа по корабите от прага си в Пирея — нагласени в белите куртки, с пагоните, със златните нашивки по ръкавите, това им харесва. Униформите! За униформа ли ще се омъжва?! Не — моя ще бъде тя!

„А-а! — заканвах се аз в себе си, докато му слушах брътвежа. — Няма лесно да ти дам Зоя! Като рибя кост ще ти се препреча в гърлото! Ще докопам аз тоя нотариален акт, че да видим тогава каква ръка ще предлагаш!“ Тъй си мислех, но друго рекох:

— Знаеш ли, господин Пазаити. За Йоан Филокали не бях чувал, ама за тебе съм слушал.

— Може — не се учуди твърде той. — Доста хора ме познават.

— И не само съм слушал — правя се на загадъчен, — ами и много здраве ти нося.

Не знам защо ме сърбеше езикът да разкрия веднага връзката ни с Караканьоти. Да се изфукам ли само, че и аз нещо представлявам? Да му дам да разбере ли на Пазаити, че са ми известни тайните му спатии? Много зелен съм бил обаче, за да мисля, че ще стресна такъв човек само с името Караканьоти. Ламброс Пазаити имаше пътеки из цялата столица и предградията. Като се почне от министерски служби и високи учреждения, та се стигне до пристанищната измет. Тръгнеш ли с него по улицата, на всяка крачка близък изниква. Поздрав подхвърлят, думица си разменят, все някому услуги върши и оплетени конци разплита. Пробивен човек, извъртлив — където не го сееш, там никне, за всекиго приказка намира. Защо сред стотиците познати на дъното нейде да не стои и Караканьоти?

— Казвай от кого, че огладнях — небрежно рече човекът.

— Е, друг път тогава. На спокойствие — опитах се да го впрегна в моята кола.

— Я не се занасяй! От кого ти ще ми носиш хабер? Вчера пристигна — никого не знаеш.

— Караканьоти — казах тайнствено и се ухилих.

Ламброс Пазаити мигна три пъти, позамисли се и попита:

— Той ли ви прати у Йоан Филокали? На градинари да се правите?

— Няма такова нещо! — отрекох, слисан от неговото предположение. — Защо да ни праща?

— Защо ли? — рече той и като изви леко длан, мръдна ръката си на масата. „За кражба, искаше да каже, обир да извършите. Ама най-напред да влезете в богатата къща и спокойно да я огледате.“

— Няма такова нещо! — повторих ядосано. — Казах ти — Теодорос ни даде вестника.

— Да не сте пипнали Клио с пръст! — въобще не повярва Пазаити. — Ще говоря с Караканьоти, но дотогава да мирувате! По-голяма работа ще развалите, а за нея може да прилегнете и да се включите…

— Глупости! Я се разкарай! — дръпнах се аз, защото усетих, че не само не впрегнах Ламброс в моята каруца, ами той взе да ме омотава в своята паяжина.

— Ако стане нещо, ще знаем кого да ловим — рече заплашително мошеникът и се озърна за момчето да плаща.

— Оня човек ме прати да помогнеш при нужда — не посмях вече да изрека името на Караканьоти, — а ти се каниш да ни предаваш. Така ли?

— Опичайте си акъла! — изправи се Пазаити. — От вас зависи всичко. Да знаеш — под око ще ви държа, че може да ми потрябвате…

— На майната си върви! — съвсем развалих аз разговора, дето почна толкова задушевно.