Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Главно занятие на Ламброс Пазаити беше зайкаджийството, посредничеството при покупки и продажби на недвижими имоти. Професия свободна, в известен смисъл — артистична, нямаш господар над себе си и както искаш се разпореждаш с времето. А време той имаше предостатъчно, за да се занимава с още сто неща. На работа нагласяваше мнозина и наизуст знаеше незаетите места из Атина като някоя подвижна трудова борса. На предприемачи търсеше клиенти за нов строеж и парцели за разчистване. Паспорти вадеше на мераклии да емигрират, по служби се разправяше заради тях, места по корабите им намираше да заминат. С две думи, да не ти изреждам всичко, хора свързваше за някаква обща тяхна работа. И като ги свърже, от двете страни вземе парсата. Пък хората му благодарят, защото ги е улеснил да добият каквото искат.

Благодарят — но не всички. Като Клио Филокали примерно. Докато ядях баклавата, Ламброс Пазаити разправи, че навремето бил приятел с баща й, обща работица вършели. Но човекът умрял ненадейно и оставил вдовица с две недорасли деца — глезени и мързеливи. Нито за учене стават, ни за друга някаква работа. При таткото добре си живуркали — служел той в митницата на Пирея и къде заплата, къде рушвет, добри доходи му идели. Но свършило, омела се трапезата. Добре, че имоти оставил покойникът — да имат какво да продават. Солидна къща в Пирея, втора подобна в Атина, два-три парцела незастроени и най-ценното, имение край Мегара — обширен дом и малко земя.

И като добър приятел и състрадателен човек Ламброс Пазаити почнал да издържа семейството. Тоест да разпродава недвижимостите. Но отлично знаел той, че ако им даде пари на куп, тутакси ще ги пропилеят. Вдовицата — ветрогонка, свикнала пръстите й да са отворени. Сестрата и братът още повече, не са даже чували как всяка драхма с черна пот се изкарва. И поради това Пазаити взел всичко сам в ръцете си. Бавно продавал, по малко им давал. От загриженост и добросърдечие. А те пищят, тръшкат се — всичко да им трупне изведнъж. Ама ако беше ги послушал, за две годинки да бяха изяли и последната керемидка. Търпял той укори, обвинения — все за тяхно добро и в името на баща им. Без него нямало да могат ни изгодно да продадат, ни парите си да спастрят.

Колкото и пестеливо да даваш обаче на такива лами — броените пари свършват. Стопили се един по един имотите. Опрели до голямата къща в Пирея — продал я чичо Ламброс заедно с мебели и покъщнина. Малка къщурка им взел вместо нея, от две стаички. Ще се посместят, ще свикнат. Кучето скача според тоягата. Но и тия последни пари пропаднали като в каца без дъно. Задала се гладория. Теодорос се вкаменил като някое изкопаемо и работа не похваща, вдовицата болести я налегнали, а Клио истерии взела да разиграва. Роклята си къса, на кея заплашва, че ще върви, на моряците да се предлага. Пък може и да е ходила, хитро ми смигна Пазаити, пък можеше и там да си остане. Ама как да вдигне ръце чичо Ламброс от тях — от малки ги е отгледал, като родни деца ги има. А Клио специално повече от дъщеря му легнала на сърцето. И пак той спасил фамилията Ликудис, както години наред я спасявал.

Отдавнашен познат бил Пазаити с Йоан Филокали. Не близък, да речеш, защото Филокали дълбока вода гази, с него другар не можеш да вървиш.

— Нали си чувал за Йоан Филокали? — пита ме човекът и като видя, че клатя глава, възкликна: — О, село, село! И ти адвокат ми се пишеш! Че Йоан Филокали бе един от най-богатите в Гърция! Не сега — някога. Ама още му се крепи славата…

Та тоя Йоан Филокали, старецът в количката, бил голям корабопритежател. Цяла негова флотилия кръстосвала морета и океани, когато Ламброс Пазаити бил младеж. Под панамски флаг, под еквадорски флаг и така нататък. Всеки ден милиони обръща. Но с времето взел да запада. От една страна, световната конкуренция го гризе, от друга — възрастта, изглежда, му натежала. А междувременно корабопритежателят две жени прогонил с пет деца от тях — двама сина и три щерки. И нали бил свикнал да е рицар, щедро дарил и жените, и децата си. Та една част от богатството натам изтекло значи.

И точно в тоя момент, когато останал самичък и краката му се поразклатили, случило се да се срещнат с Ламброс Пазаити на едно специално място. Поразговорили се, благоволил да си спомни Йоан Филокали старото познанство, а Ламброс усетил, че тоя човек копнее пак да се задоми, че нещо младо му трябва да си стопли душата. И нали бил свикнал хора да свързва за тяхно добро — естествено за Клио Ликудис се сетил. Ама знаеш ли какво му струвало да я откъсне от себе си?! Ама знаеш ли колко нощи не спал от колебание и мъка, че даром ще я дари другиму?! Но преглътнал болката, прежалил се. За щастието на Йоан Филокали и най-вече за благоденствието на Клио. А покрай нея — на майка й и Теодорос.